Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 69

Тас ловко се промъкваше покрай празнично облечените хора и често прибираше предмети, които пъхаше в торбите си, а пък кесиите им имаха необикновеното свойство да скачат от поясите на собствениците си право в ръцете му. Улиците можеха да са павирани с бижута, ако се съдеше по лекотата, с която откриваше пръстени и други интересни джунджурийки.

Изведнъж кендерът се оказа пред сергия с карти и понеже съдбата го покровителстваше, картографът го нямаше. Павилионът беше заключен, а на кука висеше голяма табела „затворено“.

„Колко жалко, каза си Тас, но съм сигурен, че той не би имал нищо против да погледна картите му.“ Кендерът подръпна опитно ключалката и се усмихна радостно. Още няколко такива „подръпвания“ и тя лесно щеше да се отвори. „Очевидно не е искал да държи хората отвън, щом е сложил такава елементарна ключалка. Само ще погледна и ще копирам няколко карти, за да попълня колекцията си.“

Внезапно някой го хвана за рамото. Раздразнен, че го безпокоят в момент като този, Тас се обърна и видя странна фигура, която му изгледаше смътно позната. Мъжът носеше тежка роба и наметка, макар денят да беше топъл. Дори ръцете му бяха увити в платно, подобно на бинтове. „Каква досада — духовник“, помисли си кендерът, ядосан и напрегнат.

— Извинете ме — каза той на натрапника, който продължаваше да го държи, — не искам да бъда груб, но точно щях…

— Бърфут? — прекъсна го духовникът със студен, съскащ глас. — Кендерът, който е в армиите на Златния Генерал?

— Да, аз съм — разтопи се от удоволствие Тас, че някой го е познал. — Яздя с Лора… Златния генерал от дълго време. Да видим… мисля, че беше късна есен. Да, срещнахме я в Куалинести, точно след като избягахме от затворническите коли на таласъмите, след което убихме черния дракон от Ксак Тсарот. Това е страхотна история. — Тас забрави за картите. — Бяхме в един много стар град, пропаднал в една пещера, който беше пълен с джуджета — земерови. Райстлин омагьоса едно от тях, на име Бупу…

— Млъкни!

Увитата в платно ръка на духовника се придвижи от рамото на Таселхоф към яката на ризата му. Като я сграбчи опитно, той рязко го повдигна от земята. Макар че кендерите са имунизирани срещу страх, Тас установи, че невъзможността да дишаш, е изключително неприятно усещане.

— Чуй ме внимателно — изсъска духовникът с тих и заплашителен глас, докато разтърсваше отчаяне борещия се кендер като вълк, опитващ се да пречупи врата на птица. — Стой мирен и ще те боли по-малко. Имам съобщение за Златния Генерал. Ето го. — Тас почувства грубата му ръка да пъха нещо в джоба на елека му. — Постарай се да й го предадеш по някое време довечера, когато е сама. Разбра ли?

Полузадушен, Тас не можеше нито да отговори, нито дори да кимне, но премигна два пъти. Закачулената фигура го пусна на земята и бързо се отдалечи по улицата.

Задъхан, кендерът се вторачи след нея и разсеяно потупа свитъка в джоба си. Този глас му навя много неприятни спомени: засадата на пътя от Солас, забулените фигури, подобни на духовници… но те не бяха никакви духовници. Тас потръпна. Драконянин! Тук! В Каламан! Той поклати глава и се обърна към сергията, но удоволствието се беше изпарило. Дори не се развълнува, когато отвори ключалката.