Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 49

— Това е чудесно! — въздъхна Тас. — Така ми се иска да съм бил там. Как…

— Това е нищо в сравнение с работата на джуджетата-каменоделци, които столетия наред са усъвършенствали изкуството си. Само погледни този камък. Виж колко гладки са следите от длетото…

— Ето я и Лорана — възкликна Тас, доволен, че най-накрая лекцията по джуджешка архитектура ще приключи.

Флинт спря да се взира в каменната стена и се загледа в Лорана, която идваше към тях по широкия тъмен коридор. Беше облечена отново в старата си броня — кръвта беше изчистена от украсения със злато нагръдник, а вдлъбнатините — изчукани. Дългата й коса с цвят на мед се спускаше под шлема, украсен с червени пера, и блестеше на светлината на Солинари. Тя вървеше бавно, с очи, вперени в източния хоризонт, където планините се очертаваха като тъмни сенки на фона на звездното небе. Лунната светлина озаряваше лицето й. Когато я погледна, Флинт въздъхна.

— Тя се е променила — каза тихичко на Таселхоф, — а елфите никога не се променят. Помниш ли когато я срещнахме в Куалинести? Това беше само преди шест месеца, а ми се струва, че са минали години.

— Още не е преживяла смъртта на Стърм — въздъхна Тас. Дяволитото му личице беше необичайно сериозно и замислено.

— Не е само това — поклати глава джуджето. — Според мен има нещо общо със срещата й с Китиара. Тя е казала или направила нещо. Проклета да е! Никога не съм й вярвал. Дори и в старите времена. Не се изненадах, когато я видях в униформата на Драконов Господар. Бих дал планина железни монети, за да разбера какво е казала на Лорана, че така е затъмнила светлината в нея. Приличаше на призрак, когато я свалихме от стената, след като Китиара и синият й дракон отлетяха. Залагам брадата си, че е било нещо, свързано с Танис.

— Не мога да повярвам, че Китиара е станала Господарка. Тя беше винаги… винаги… — Тас се опитваше да намери точните думи — …много забавна!

— Забавна може би, но едновременно с това студена и себелюбива. Да, когато искаше, можеше да бъде много чаровна. — Гласът му спадна до шепот, защото Лорана беше достатъчно близо, за да ги чуе. — Но Танис никога не го разбра. Винаги е вярвал, че Китиара има нежно сърце, скрито под твърда черупка и само той я познава. Ха! Ако тя има сърце, то и тези камъни имат!

— Какви са новините, Лорана? — запита весело Тас когато тя дойде при тях.

Лорана се усмихна на старите си приятели, но, както беше казал Флинт, това не беше невинната усмивка на момичето, появило се изпод трепетликите в Куалинести. Сега усмивката й напомняше блещукането на слънцето в зимно небе. Излъчваше светлина, но не и топлина, защото очите й бяха студени.

— Избраха ме за командир на армиите — каза тя безизразно.

— Поздравле… — започна Тас, но гласът му замря при вида на лицето й.

— Няма за какво да ме поздравяваш. Кого ще командвам? Шепа рицари, натъпкани в срутена крепост на мили оттук в планините Вингаард, и хиляда души, които пазят стените на този град? — Тя стисна ръката си в юмрук и очите й се насочиха на изток. — Трябва да отидем там сега, докато драконовата армия е още разкъсана и се опитва да се прегрупира! Можехме лесно да ги победим, но не посмяхме да излезем в Равнините, дори с драконовите копия, защото каква работа вършат те срещу летящи дракони? Ако имахме драконово кълбо…