Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 47

— Но такъв прецедент няма! — възрази Патрик, избягвайки погледа на Лорана. — Според Устава жени не се допускат в Рицарството.

— Грешиш — твърдо заяви Астинус. — Има прецедент. В Третата Драконова война една млада жена била приета за Рицар след смъртта на баща си и братята си. Издигнала се До Рицар на Меча и загинала достойно в битка, оплаквана от събратята си.

Никой не проговори. Лорд Амотус изглеждаше напълно объркан и почти се беше смъкнал под масата при забележката на сър Маркам за космите по гърдите. Астинус студено гледаше сър Патрик, а Маркам си играеше с чашата и от време на време поглеждаше към Лорана и се усмихваше. След кратка вътрешна борба сър Патрик седна, ръмжейки.

— За нашия командир! — вдигна чаша сър Маркам.

„Но на какво?, питаше се горчиво Лорана. На жалките останки от Рицарите, изпратени в Палантас? От стотиците оцеляха не повече от петдесет. Победихме, но на каква цена? Едно драконово кълбо е унищожено, Високата Кула на Клерикалите е в руини…“

— Да, Лорана — каза Астинус, — избраха те, за да събереш отломките.

Тя вдигна глава, уплашена от този странен мъж, който изговаряше на глас мислите й.

— Не исках да съм аз — прошепна тя през безчувствените си устни.

— Не вярвам някой от нас да се е молил за война — забеляза язвително историкът, — но война има и сега трябва да направиш всичко, за да я спечелиш. — Той се изправи.

Лордът на Палантас, генералите и рицарите почтително станаха. Лорана остана седнала, вперила поглед в ръцете си. Усещаше, че Астинус я гледа, но упорито отказваше да отвърне на погледа му.

— Трябва ли да тръгваш, Астинус? — попита жално лорд Амотус.

— Твърде дълго, отсъствах, а вие имате много работа, повечето досадна и светска, така че нямате нужда от мен. Вече си имате командир. — Той направи движение с ръка.

— Какво? — попита Лорана, уловила жеста с ъгълчето на очите си. Погледна към него, а после към Лорда на Палантас. — Аз ли? Не говорите сериозно. Аз ще командвам само Рицарите.

— Това те прави командир на армията на град Палантас, ако решим така — каза Лордът. — И щом Астинус те препоръчва…

— Не я препоръчвам — прекъсна го рязко хронистът. — Аз не създавам историята… — Той внезапно млъкна и Лорана с изненада видя как маската се смъкна и лицето му се изпълни със скръб и съжаление. — Искам да кажа, че поне се старая да не я създавам, но понякога дори и аз не успявам… — Астинус въздъхна, после се овладя и лицето му отново се превърна в маска. — Свърших онова, за което бях дошъл, разказах ви за миналото. Това може да се окаже важно за бъдещето ви. — Той се обърна и тръгна към вратата.

— Чакай! — извика Лорана и стана. Пристъпи към него, но се поколеба, когато студените, непроницаеми като каменна стена очи срещнаха нейните. — Ти… ти виждаш какво става още докато то става, нали?

— Така е.

— Тогава можеш да ми кажеш къде са драконовите армии, какво правят…

— Знаеш го така добре, както и аз. — Астинус отново се отправи към вратата.