Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 28

Болка сгърчи лицето на варварина. Той извърна глава, за да я скрие, но Танис, който го наблюдаваше внимателно, видя израза му и внезапно разбра. Значи унищожаваше и това! Той отчаяно затвори очи.

— Не искахме да ти кажем. Имаше си достатъчно притеснения. — Речен вятър въздъхна. — Бебето ни щеше да се роди през есента, когато листата на валеновите дървета се обагрят в златисто и червено. Тогава със Златна Луна пристигнахме в Солас със синия кристален жезъл и рицарят Стърм Блестящото острие ни откри и ни заведе в хана „Последен дом“…

Танис се разхлипа. Силните ридания раздираха тялото му като ножове. Речен вятър го прегърна и го притисна към себе си.

— Валеновите дървета, които познавахме, вече са мъртви — продължи той с приглушен глас. — Щяхме да покажем на детето си само овъглени и изгнили дънери. Но сега то ще види цели гори, както са ги създали боговете, в една страна, където дърветата живеят вечно. Не тъгувай, братко мой. Ти помогна знанието за старите богове да стигне до хората. Имай вяра в тези богове.

Танис лекичко избута Речен вятър встрани. Не можеше да срещне очите му. Вгледа се в собствената си душа и я видя да се гърчи и тръпне като обезобразените дървета в Силванести. Вяра ли? Той нямаше вяра. Какво общо имаха боговете? Той беше взимал решенията. Той захвърли всичко, което имаше смисъл в живота му — родината си, любовта на Лорана. Беше на път да захвърли и приятелството. Само лоялността на Речен вятър, така незаслужена, му пречеше да го отхвърли.

При елфите самоубийството е забранено. Те го считат за светотатство, защото животът е най-ценния от всички дарове. Но Танис се взираше в червеното море с очакване и копнеж.

„Нека смъртта бъде бърза, молеше се той. Нека алените вълни се затворят над главата ми. И ако има богове, ако ме чувате, моля ви само за едно: Лорана никога да не узнае за срама ми. Причиних болка на толкова много хора…“

Но докато мислено произнасяше молитвата, сянка, по-тъмна от буреносните облаци, падна върху него. Танис чу вика на Речен вятър и писъка на Златна Луна, но гласовете им се изгубиха в рева на водата, когато корабът започна да потъва в сърцето на водовъртежа. Полуелфът с безразличие вдигна поглед и срещна яростните червени очи на синия дракон, които проблясваха през тъмните облаци. На гърба му седеше Китиара.

Те толкова силно искаха наградата, която щеше да им донесе бляскава победа, че си бяха пробили път през бурята и сега драконът с разперени нокти се спускаше към Берем. Краката на мъжа сякаш бяха приковани за палубата. Безпомощен, той се взираше във връхлитащото чудовище.

Без да мисли, Танис се хвърли на палубата в мига, когато една алена вълна ги заля. Удари Берем силно в корема и го повали, точно когато нова вълна се стовари върху тях. Той се вкопчи в нещо, не беше сигурен в какво, и се притисна към палубата, която се клатеше под него. Изведнъж корабът се изправи. Когато вдигна очи, Берем го нямаше. Драконът крещеше от яд в небето.

Тогава гласът на Китиара се извиси над бурята и тя посочи Танис. Яростният поглед на Скай се обърна към него. Полуелфът вдигна ръка, сякаш можеше да се предпази от дракона, и погледна в пламтящите очи на звяра, който се бореше с всичка сила да овладее полета си сред бушуващите ветрове.