Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 23
Маргарет Вайс
Тогава Берем се предаде. Раменете му увиснаха. Стоеше взрян в глъбините на водовъртежа, без да обръща внимание на Маквеста или на Кораф. Лицето му беше спокойно. Танис видя същото изражение, както в деня, когато двамата с Ебен побягнаха към смъртоносната стихия от падащи скали. Зеленият камък в гърдите му блестеше със странна светлина, отразявайки кървавочервения цвят на водата.
Нечия силна ръка го сграбчи за рамото и го отърси от ужасяващите спомени.
— Танис! Къде е Райстлин?
Полуелфът се обърна. Погледна Карамон без да го познае, после сви рамене.
— Какво значение има? — промълви горчиво. — И той Ще умре…
— Танис! — Карамон го хвана за раменете и го разтърси.
— Танис! Драконовото кълбо! Магията! Може би ще помогне!
Полуелфът се осъзна.
— В името на боговете, прав си!
Той бързо се огледа, но не видя и следа от магьосника. Студена тръпка го разтърси. Райстлин можеше да им помогне, а можеше и да се спаси сам! Той смътно си спомни думите на принцеса Алхана, че драконовите кълба са заредени от своите създатели със силно чувство за самосъхранение.
— Долу! — изкрещя полуелфът и заслиза по стълбите. Карамон го последва.
— Какво става? — извика Речен вятър откъм перилата.
— Райстлин! — извика Танис през рамо. — Драконовото кълбо! Не идвай! Карамон и аз ще се справим. Остани тук, при тях.
— Карамон! — извика Тика и затича след тях, но Речен вятър я задържа. Като хвърли изтерзан поглед към воина, тя се отпусна до перилата.
Воинът не я забеляза. Той изпревари Танис, като се движеше със забележителна бързина въпреки забележителния си ръст. Докато се препъваше по стълбите след него, полуелфът видя, че вратата на каютата на Маквеста е отворена и се люлее на пантите си. Той се втурна вътре, но внезапно спря, сякаш се беше блъснал в стена.
Райстлин стоеше в центъра на малката каюта. Беше запалил свещ в лампата, прикрепена на стената. Лицето му проблясваше на светлината й като метална маска, а очите му горяха като златни огньове. В ръцете си държеше драконовото кълбо, спечелено в Силванести. То беше нараснало и сега беше голямо колкото детска топка. Многобройни цветове танцуваха в него. Танис почувства, че се замайва, докато го гледа и отмести поглед.
Карамон застана пред Райстлин, а лицето му беше бледо като в съня, в който Танис бе видял трупа на приятеля си да лежи в краката му.
Райст се изкашля и притисна ръка към гърдите си, полуелфът се втурна напред, но магьосникът бързо вдигна очи.
— Не се приближавай, Танис! — издиша той през окървавените си устни.
— Какво правиш?
— Спасявам се от сигурна смърт! — Магьосникът се засмя с онзи странен смях, който Танис беше чувал само два ти досега. — Какво мислиш, че правя?
— Но как? — попита Танис и усети, че го обхваща необичаен страх, когато погледна в златистите му очи и видя отразена в тях завихрената светлина на сферата.