Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 201
Маргарет Вайс
Трябва да вървя. Предстои ми тежка нощ.
Той се обърна рязко и се затътри към хъркащия златен дракон.
— Чакай! — извика Танис. — Физбан… Паладин, бил ли си някога в хана „Последен дом“ в Солас?
— Хан? В Солас? — Старецът спря и погледа брадата си.
— Хан… толкова са много. Но май си спомням за пикантни картофки… Така е! — Той погледна Танис с блеснали очи. — Разказвах приказки на децата там. Много вълнуващо място е този хан. Спомням си как една нощ влезе красива млада жена. Беше варварка със златиста коса. Изпя една песен за синия кристален жезъл, която предизвика бунт.
— Ти извика стражата! — възкликна Танис. — Ти ни забърка в това!
— Аз подготвих сцената, момко — каза Физбан лукаво, — но не съм ви давал сценария. Вие сами измислихте диалозите. — Той погледна Лорана, после отново Танис и поклати глава. — Бих ги поправил тук-там, но… карай! — И като се обърна отново, закрещя на дракона: — Събуди се, мързелив, бъхлив звяр!
— Бъхлив ли?! — Очите на Пайрит рязко се отвориха. — Грохнал стар магьосник! Не можеш да превърнеш водата в лед дори през зимата!
— Така ли? — извика вбесен Физбан, смушквайки го с жезъла си. — Сега ще ти покажа… — Той измъкна отнякъде овехтяла книга със заклинания и започна да прелиства страниците. — Огнена топка… Огнена топка… Знам, че е някъде тук…
И като мърмореше разсеяно, старият магьосник се качи на гърба на Пайрит.
— Готов ли си? — попита ледено древният дракон и без да дочака отговор разпери вдървените си криле. Като пляскаше болезнено, за да ги раздвижи, той се приготви да излети.
— Чакай! Шапката ми! — извика трескаво Физбан. Твърде късно. Размахал яростно криле, драконът се заклати нестабилно на ръба на хълма, улови нощния бриз и се издигна в нощното небе.
— Спри! Откачен…
— Физбан! — извика Тас.
— Шапката ми! — изхленчи магьосникът.
— Физбан! Тя е…
Но двамата вече бяха далеч. Скоро изглеждаха само като ситни златни искри, които проблясваха на светлината на Солинари.
— … на главата ти — промърмори кендерът с въздишка. Приятелите наблюдаваха мълчаливо отлитането, и когато се скриха от погледите им се обърнаха.