Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 199

Останал сам, кендерът прикова очи в стареца застанал на границата между светлината на огъня и мрака. До него спеше огромен златен дракон, изтегнат на земята и хълбоците му се издигаха в ритъм с хъркането. Старецът направи знак на Тас да се приближи.

Кендерът въздъхна дълбоко и влачейки крака, застана пред него.

— Как е името ми? — попита го старецът и посегна към немирния му кичур.

— Не е Физбан — каза нещастно Тас без да го поглежда. Старецът се усмихна и го погали по главата. После го привлече към себе си, но кендерът се отдръпна и малкото му телце се скова.

— Досега беше.

— А сега?

— Имам много имена. Между елфите съм познат като Е’ли. Джуджетата ме наричат Тхак. Хората говорят за мен като за Небесното острие. Но винаги съм обичал най-много името, което ми дадоха Рицарите на Соламния — драконът Паладин.

— Знаех си! — изстена Тас и се хвърли на земята. — Ти си бог! Изгубих всички! Всички! — и той горчиво заплака.

Старецът го погледа с обич и очите му се напълниха със сълзи. Той ги изтри със съсухрената си ръка, коленичи до кендера и успокояващо го прегърна.

— Слушай, момчето ми — каза той, сложи пръст под брадичката на Тас и повдигна лицето му към небето, — виждащо ли онази червена звезда, която свети над нас? Знаеш ли на кой бог е посветена?

— Реоркс — промълви Тас, като преглъщаше сълзите си.

— Тя е червена като огньовете на ковачницата му — каза старецът, загледан в нея. — Червена е като искрите, които излитат от чука му, докато кове нажежения свят върху наковалнята си. До ковачницата има изключително красиво дърво, каквото никой смъртен не е виждал. Под него седи едно прегърбено старо джудже и си почива след тежкия труд. До него има кана студен ейл, а огънят от ковачницата грее костите му. Прекарва цял ден, излегнато под дървото като дялка фигурки. Всеки ден някой се опитва да седне при него, но джуджето го поглежда с омраза, така страшно се навъсва, че човекът бързо става. „Това място е запазено, избоботва то. — Има един неразумен топчест кендер, който скитосва някъде и забърква себе си и онези, които имат нещастието да са с него, в безкрайни каши. Помнете ми думите, един ден ще се появи тук, ще се възхити на дървото ми и ще каже: «Флинт, уморих се. Мисля да си почина малко при теб». После ще седне и ще попита: «Флинт, чу ли за последното ми приключение? Бяхме един магьосник с черна роба, брат му и аз и пътувахме във времето. Да ти кажа само какво стана…» И аз ще трябва да изслушам някоя фантастична история…“

Така говори джуджето. Тогава онези, които са искали да седнат под дървото, прикриват усмивките си и го оставят на спокойствие.

— Значи… не е самотен? — попита Тас, триейки очи с ръка.

— Не, дете. Флинт е търпелив. Знае, че имаш още много неща да постигнеш в живота си. Освен това е чул всичките ти истории. Ще трябва да натрупаш нови, които да разказваш.