Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 125

Бегълците изгубиха пътеката, по която бяха тръгнали Карамон и Берем, но нямаха време да я търсят. Затова се стреснаха, когато внезапно настигнаха воина, който седеше спокойно на един заоблен камък, а до него в безсъзнание лежеше Вечният.

— Какво стана? — попита Танис, като дишаше тежко от дългото изкачване.

— Най-накрая го настигнах. Сбихме се. Доста е силен за старец и трябваше да го ударя. Боя се обаче, че малко прекалих. — Воинът се загледа със съчувствие в безжизнената фигура.

— Страхотно! — Танис беше твърде уморен, дори да изругае.

— Аз ще се оправя с него — предложи Тика и бръкна в кожената си кесия.

— Драконяните отминаха голямата скала — съобщи Флинт, когато се появи. Изглеждаше на края на силите си. Той се строполи на един камък и попи потното си лице с края на брадата.

— Тика… — започна Танис.

— Открих го! — извика тя тържествуващо и измъкна малка стъкленица.

Коленичи до Берем, разви капачката й и я поднесе под носа му. Мъжът си пое дъх и започна да кашля. Тика го потупа по бузите.

— Ставай — каза с тон на келнерка, — ако не искаш драконяните да те хванат.

Берем бързо отвори очи, притисна главатари и седна.

— Това е страхотно, Тика! — възкликна възбудено Тас. — Дай да… — Преди да успее да го спре, той грабна стъкленицата, поднесе я под носа си и силно смръкна.

— Иииии! Аааа! — Кендерът се задави и се запрепъва към Физбан, който се беше появил на пътеката след Флинт. — Уф! Това е… ужасно! — Тас едва говореше. — Какво е?

— Някаква отвара на Отик — усмихна се момичето. — Всички келнерки я носеха със себе си. Върши работа в много случаи, ако ме разбираш. — Усмивката й изчезна. — Горкият Отик. Чудя се какво е станало с него и с хана…

— Сега не е време за това — прекъсна я нетърпеливо Танис. — Трябва да вървим. Ставай, старче — обърна се той към Физбан, който тъкмо се беше настанил удобно.

— Знам едно заклинание — възрази старецът, докато Тас го буташе и ръгаше да стане. — Ще види сметката на тези натрапници. Пуф!

— Не! В никакъв случай. С моя късмет сигурно ще ги превърнеш в троли.

— Чудя се дали бих могъл… — Лицето на Физбан просветна.

Следобедното слънце започваше да се спуска по небето, когато пътеката, която следваха нагоре в планините, внезапно се разклони в две противоположни посоки. Едната водеше към планинските върхове, а другата обикаляше по склона. „Може би между върховете има проход, който можем да отбраняваме, ако се наложи“, помисли си Танис. Но преди да каже и дума, Физбан тръгна по пътеката, която се виеше около планината.

— Оттук — каза той и се затътри напред, като се подпираше на жезъла си.

— Но… — опита да възрази Танис.

— Хайде, хайде, оттук! — настоя Физбан, обърна се и ги изгледа под бухналите си бели вежди. — Онзи път стига до задънена улица в много отношения. Бил съм там и преди. А този води до една дълбока клисура. Над нея има мост. Можем да минем по него, а после да се бием с драконяните, ако ни последват.

Танис се намръщи, чудейки се дали може да се вярва на думите на лудия старец.

— Според мен планът е добър — каза бавно Карамон. — Явно е, че по някое време ще трябва да се бием с тях. — Той посочи драконяните, които изкачваха планинската пътека след тях.