Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 9

— Какво стана?

— Когато се стъмни, ме заведоха в спалнята му и ме оставиха там. Той ме чакаше. Носеше роба, но под нея беше гол и тялото му беше покрито със символи, нарисувани със синя боя от сърпица, червена боя от корените на брош и жълта от минзухар. Стари символи, като онези, които още могат да си видят тук-там, издълбани върху древни дървени колони или в гората, където някога е имало светилища. Беше вързал леопарда си в един от ъглите, упоен. Каза… излезе, че… изглежда, не се е бил влюбил в мен. Дори за похот не идеше реч. Трябвала му девица за някакъв ритуал, който той бил… открил или измислил, не съм сигурна, по това време той вече говореше съвсем несвързано — а аз съм била единствената такава, защото другите две придворни на сестра му били омъжени, едната вдовица. Опитах се да го разубедя, казах му, че това е ерес, смъртен грях и противно на бащините му закони, казах му, че ще избягам и ще го издам. Той каза, че щял да пусне кучетата си след мен. И че те ще ме разкъсат, както разкъсали глигана. Казах му, че ще отида при храмовия свещен в селото. На което той отвърна, че той бил само дякон, при това страхливец. И че щял да убие всеки в селото, който ме приюти. Дори и дякона. Не се боял от Храма, той на практика бил собственост на кин Еленовшип и той можел да си купува свещени за дребни пари. Целта на ритуала била да се улови духът на леопарда, както уж го правели старите воини от племенните кинове. Казах му, че това не може да стане, не и в наше време. А той каза, че го е правил и преди, няколко пъти — и че искал да улови духовете на всички мъдри животни на по-значимите кинове. Това щяло да му осигури власт над Лесовете.

Ингрей каза стреснато:

— Старите воини от Лесовете са приемали в себе си само един животински дух, само един за цял живот. А дори и това носело риск от лудост. Помятане. И по-лошо. — „Както, за съжаление, знам от личен опит“.

Кадифеният й глас звучеше задъхано, думите й се застъпваха.

— Издърпа леопарда с кордата. После ме удари и ме хвърли на леглото. Борих се. Той си мърмореше нещо, дали заклинания, или безумни брътвежи, не знам. Повярвах му — че го е правил и преди. Главата му беше като менажерия, вой, ръмжене. Предсмъртните конвулсии на леопарда отвлякоха за миг вниманието му и аз се измъкнах изпод него. Опитах се да избягам, но нямаше къде да отида. Вратата беше заключена. Той беше прибрал ключа в джоба на робата си.

— Викахте ли за помощ?

— Предполагам. Не си спомням ясно. По-късно установих, че съм прегракнала, така че сигурно съм викала. През прозореца не можех да се измъкна. Гората отвън продължаваше сякаш до безкрай в мрака. Призовах на помощ бащиния си дух, после и неговия бог.

Ингрей си помисли, че изпаднала в такава беда, лейди Аяда би трябвало да се обърне към собствената си богиня-закрилница, Дъщерята на пролетта, богинята, за която девичеството беше свещено. Изглеждаше странно една жена да се обръща за помощ към Брата на есента. „Макар че сега е неговият сезон“. Господарят на есента беше богът на младите мъже, на реколтата, на лова, на другарството… и на войната. И на бойните оръжия?