Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 11

По подовите дъски се чуха стъпки. Ингрей вдигна поглед и видя Улкра — приближаваше се, като сякаш надвисваше и се свиваше едновременно.

— Какво ще желаете, милорд? — притеснено попита той.

„Да не съм тук и да не правя това“.

Повече от два дни беше прекарал на седлото. Внезапно реши, че е прекалено уморен, за да измине и една миля още на конски гръб днес. Болесо нямаше бърза работа, че да галопира за погребението и свещеното си отсъждане. Нито пък Ингрей гореше от желание да достави по най-бързия начин това прокълнато и наивно момиче за другия, земен вид отсъждане. Тя не се боеше от което трябва. Петимата богове да са му на помощ, тя, изглежда, не се боеше от нищо.

— Ще ми дадете ли думата си — обърна се той към нея, — че няма да избягате, ако наредя да охлабят охраната ви?

— Разбира се — каза тя. Сякаш беше изненадана, че въобще е сметнал за нужно да я попита.

Ингрей даде знак на иконома.

— Настанете я в нормална стая. Намерете някоя свястна прислужничка, ако въобще има такава тук, да се погрижи за нея и да й помогне да си събере багажа. Тръгваме за Изтокдом с тялото на Болесо утре сутринта, рано.

— Да, милорд — каза Улкра и сведе глава с облекчение.

Ингрей добави, сякаш чак сега се е сетил:

— Да е избягал някой от замъка след смъртта на Болесо?

— Не, милорд. Защо питате?

Ингрей махна неясно, в знак че и да има основание за въпроса си, не смята за нужно да го споделя. Улкра не настоя.

Ингрей се изправи. Имаше чувството, че костите му скърцат по-силно и възмутено и от влажните му гамаши. Лейди Аяда го удостои с благодарен реверанс и се обърна да последва иконома. Погледна през рамо към него в началото на стълбите, поглед, натежал от доверие.

Задължението му беше да я достави в Изтокдом. Нищо повече. В ръцете на… хора, които нямаше да вземат присърце съдбата й. Пръстите му се свиха около дръжката на ножа, после се отпуснаха.

„Нищо повече“.

2.

Кортежът, доколкото можеше да се нарече кортеж, изтрополи през портата на замъка в утринната мъгла. По нареждане на Ингрей шестима от гвардейците на Болесо яздеха пред селския фургон, изпълняващ ролята на катафалка, а други шестима — зад него. Фургонът караше набързо скован сандък, натежал от трупа на Болесо и едрата сол, с която обикновено консервираха дивеча и която сега се беше превърнала в негово последно ложе. В тъжен опит да спази донякъде традициите, конник Улкра беше намерил отнякъде еленова кожа да покрие ковчега, наместо драпериите, които едва ли биха издържали на лошите пътища в тази част на страната. И да бяха направили гвардейците някакви опити да съобразят облеклото си със скръбното естество на пътуването, то лепкавата мъгла скриваше резултата от поглед. Колкото до Ингрей, той беше по-загрижен за въжетата, които придържаха ковчега на мястото му, и току поглеждаше към тях.

Коларят, мобилизиран от Улкра местен селянин, собственик на фургона и впряга, умело караше конете по първите опасни завои и неравности на тесния път. Седнала до него, съпругата му намусено, но иначе опитно боравеше с дървената спирачка, която проскърцваше, опирайки в колелото при всяко нанадолнище. Жената беше на възраст и ако питаха Ингрей, беше по-подходяща придружителка за затворничката му от уплашеното младо слугинче, което Улкра беше предложил отначало; а и тя на свой ред щеше да се ползва със защитата на съпруга си. На своите хора Ингрей имаше доверие, но не беше забравил за мандалото от вътрешната страна на вратата в импровизираната килия на затворничката — каквото и да си въобразяваше лейди Аяда, Ингрей беше сигурен, че Улкра не случайно си е затворил очите за това препятствие пред нечии долни страсти.