Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 7

— Хм… хм… — След кратко замисляне Улкра им даде знак да го последват. Ингрей забеляза, че икономът обърна без колебание гръб на момичето. Тази затворничка явно не нападаше тъмничарите си, не ги хапеше и дращеше. Крачеше спокойно след него. В края на следващия коридор Улкра посочи вградено в прозореца място за сядане с изглед към задната стена на крепостта. — Тук добре ли е, милорд?

— Да. — Ингрей се поколеба, а лейди Аяда прибра грациозно полите си и седна на полираната пейчица. Дали да задържи Улкра, за всеки случай, или да го отпрати, за да насърчи затворничката към откровеност? Възможно ли беше момичето отново да се развилнее? Пак си представи как Улкра се свива в коридора на горния етаж и чака в тъмното писъците да замлъкнат. — Можеш да се върнеш към задълженията си, Улкра. Ела пак след половин час.

Улкра погледна момичето, намръщи се колебливо, но после се отдалечи с поклон. Хората на Болесо, напомни си Ингрей, нямаха навик да поставят под съмнение заповедите на господарите си. Или пък всеки, осмелил се да го направи, е бил отстранен по един или друг начин, и бяха останали само покорните. Остатъкът. „Утайката“.

С известно неудобство, защото тясната седалка им натрапваше смущаваща близост, Ингрей се настани до хубавелката. Предположението му за нея явно не бе съвсем точно. Това момиче излъчваше светлина, сияйно беше някак. Болесо трябваше да е бил и сляп, освен че бе луд, за да не я забележи още в първия миг. Широко чело, прав нос, изящна брадичка… стара синина тъмнееше на едната й скула, други обточваха хубавата й шия в шарка от петна с цвят на слива. Ингрей вдигна ръце и ги постави внимателно върху тях — тя потръпна отначало, но после изтърпя стоически докосването му. Ръцете на Болесо, изглежда, бяха малко по-големи от неговите. Кожата й беше топла под пръстите му, вълнуваше го. Златиста мъгла се сипна за миг пред зрението му. Ръцете му върху шията й се стегнаха… и той побърза да ги дръпне — нейното изненадано ахване прикри неговото — и ги стисна в юмруци на коленете си. „Това пък какво беше?“

И за да прикрие смущението си, каза:

— Аз съм служител на кралския печатник. Задачата ми е да му докладвам за всичко, което видя и чуя. Трябва да ми кажете истината за всичко, което се е случило тук. Започнете от началото.

Тя се облегна назад и стреснатият й поглед стана пронизителен. Той улови уханието й, нито на парфюм, нито на кръв, а на зряла жена, и под прицела на погледа й за пръв път се запита как ли изглежда самият той — и как ли мирише. Конска воня от ездата, студено желязо и пропита с пот кожа; тъмна четина и умора. Натоварен с меч, нож и опасни задължения. Защо ли още не беше побягнала с писъци?

— Кое начало? — попита тя.

За миг той я изгледа тъпо.

— От пристигането ви тук, в Глиганска глава, предполагам. — Или имаше и друго? Трябваше да не забрави по-късно да я попита за това.

Тя преглътна, събра сили и започна:

— Принцесата тръгна набързо за двореца на баща си, тръгна с малка свита, но по пътя се почувства зле. Нищо неочаквано, просто веднъж месечно страда от тежко главоболие и ако не изчака на тишина и покой кризата да премине, после наистина се разболява. Свърнахме към този замък, защото беше съвсем наблизо, а и принцеса Фара искаше да се види с брат си. Предполагам, че го е помнела като по-млад и не толкова… труден.