Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 63

— Жеска, измисляш си разни истории, за да се правиш на интересен. — Жеска беше десетина години по-възрастен от Ингрей и набитата надзирателка на средна възраст сигурно му изглеждаше приемлив обект, пред когото да се поперчи.

— Ха. Ако си измислях героични подвизи, за да се правя на интересен, щях да ги разказвам за себе си. Та в онзи момент значи всички разбойници хукнаха да се спасяват. А вие посякохте най-бавните… — Жеска не успя навреме да си сниши гласа, явно в последния момент решил да премълчи края на разказа си. И Ингрей се досети защо. Беше дошъл на себе си, докато методично доубиваше ранените. В кръв до лактите, миризмата й проливаше всичко. И Жеска, с ужасено лице, дърпаше го за раменете и викаше: „Ингрей! В името на Бащините сълзи, човече, остави някой и за бесилката!“ Той го беше… всъщност не точно, че го беше забравил. Просто избягваше да се връща към този спомен.

Жеска отпи яка глътка от бирата, явно забравил временно за вкуса й, но въпреки това я преглътна. Изкриви отвратено лице и избърса уста.

— Точно тогава препоръчах на Хетвар да ви вземе на редовна служба. Мотивите ми бяха напълно егоистични. Исках да съм сигурен, че никога няма да се озовете на противниковата страна в бой. — И му се усмихна, но усмивката не стигна до очите му.

Ответната усмивка на Ингрей беше също толкова оскъдна. „Намеци, Жеска? Колко нетипично за теб. Какво се опитваш да ми кажеш?“

Болката от удара в главата се връщаше. Ингрей реши да потърси храна в собствения си хан. Предаде Аяда на надзирателката, заръча им пак да си заключат вратата и си тръгна.

7.

След като хапна набързо в общото помещение на хана, Ингрей се прибра в стаята си и пак се просна на леглото. Беше закъснял с ден и половина с предписаната от посветената от Тръстиков мочур почивка заради удара по главата и покорно й се извини — наум. Но колкото и да беше уморен и колкото и да предразполагаше към дрямка топлият следобед, сънят така и не идваше.

Нямаше смисъл да се хаби с тайни приготовления за среднощното бягство на Аяда, щом тя отказваше да яхне коня и да го пришпори към свободата си. Трябваше да я убеди. Ако се разбереше за тайната й, тайната за леопарда, дали щяха да я изгорят? Представи си как пламъците облизват свързаното й тяло като зли оранжеви ласки, как пламва напоената с масло риза, в каквито обличаха осъдените на изгаряне, за да ускорят краят им. Представи си я как увисва и тялото й се мята конвулсивно, с конопено въже на шията, от някоя дъбова греда, в зла, безсмислена пародия на жертвоприношение от Старите лесове, когато обесвали жертвата на свещено горско дърво. Или пък кралските екзекутори щяха да й отпуснат копринено въже, копринено като леопарда й, в чест на знатното й потекло? Макар че старите племена, поради липса на коприна, използвали въже, изплетено от копривени влакна за онези от най-благородно потекло — поне така беше чувал. „Мисли за нещо друго“. Само че мислите му се въртяха все около това, сякаш да го измъчват нарочно.

Отначало онези човешки жертви, доброволни човешки жертви в Старите лесове, се възприемали като пратеници при боговете. Свещени пратеници, които да отнесат молитвите право в небето в тежки моменти на превелика нужда, когато всички изречени думи и молитви сякаш губели пътя си и се стопявали в празно мълчание. „Като моите сега“. По-късно обаче, след продължилия с поколения натиск откъм източните граници, нуждите на племената нараснали, а с тях и страховете им. Битки и земя били изгубени; скръбта се умножила и преценката губела почва; качеството отстъпило пред количеството в онези отчаяни дни и станало все по-трудно да се намерят свещени доброволци с героична душа.