Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 255

Аяда се изкиска и очите й светнаха.

— Или още по-лошо — в него. Нищо чудно. По всичко личи, че Брейга е дама с характер. Само гледай да не споменеш за това пред Джокол.

— Не бих си го и помислил. — Левко потърка устни да скрие усмивката си и продължи: — Биаст стовари всичко в Изтокдом на раменете на Хетвар, които според мен са достатъчно здрави да издържат. Препуснахме по крайречния път на север няма и четири часа, след като вие тримата сте напуснали столицата. След това разказахме играта на кралските пощенски и куриерски станции, сменяхме конете при всяка възможност и се редувахме да почиваме във фургона, и така чак до Язовмост.

— Движили сте се все по главния път дотам? — попита Ингрей, като си представи наум изминатото разстояние. — Така сте спестили малко време. Когато завихме на запад, поехме по един черен път, навярно за да избегнем нежелани срещи и очевидци.

— Да. Всъщност ние изобщо не се съмнявахме къде отиваме. Такъв потоп от сънища само! Не разбирах защо, докато не… Е, сега вече разбирам защо. След Язовмост изпреварихме ескорта на принц-маршала — сигурно ще ни настигнат, стига да не са се загубили в Аядината гора.

Аяда кимна замислено.

— Горският е с тях; все ще намерят начин да се измъкнат, може би от друго място. — Тя хвърли поглед към долината. — Димът би трябвало да ги води, ако не друго.

Халлана даде знак на Аяда да иде при нея в другия край на лагера и Аяда стана да види какво иска. Ингрей се размърда и най-после стоплил се и посъбрал сили въпреки главоболието, стана и се приближи до ръба на издатината. Загледа се в ниското, към Светодърво-Кървавополе-Ранената гора. „Моето кралство от миналото“.

Свали одеялото от раменете си, постла го на земята, седна и се загледа в сивеещия залив от мъгла и дим. По-раншното нажежено жълто, прегаряло мрака, сега замираше в мътночервен пръстен с разширяваща се черна среда. Кървавата светлина се отразяваше в надвисналите въглищносиви облаци; някъде отдалеч Ингрей чу глух трясък на гръмотевица да отскача между опожарените хълмове и тежкото ухание на наближаващ дъжд се смеси в ноздрите му с острата миризма на дима. Зачуди се дали утрото след първоначалното клане е изглеждало и миришело по същия начин и дали самият Одар не е стоял на същото място, размишлявайки върху резултата от сблъсъка на крале.

Биаст се приближи бавно, застана до него със скръстени ръце и също впери поглед надолу, уж само за да му прави компания. Само че принц-маршалът беше твърде напрегнат, за да е убедителен в тази роля. Въпреки това Ингрей го покани с жест и Биаст седна до него. Виж, умората на принца не беше престорена.

— Какво ще правиш сега? — попита Биаст.

— Ще се наспя. Преди да потеглим.

— Имах предвид по-общо.

„Знам“. Ингрей въздъхна, после се усмихна.

— След това ще се посветя на онова, за което по правило ламтят повечето царедворци…

Направи кратка пауза, колкото да даде на Биаст време да се напрегне.