Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 251

Ингрей и Аяда се погледнаха и скочиха, хванати за ръце.

Ингрей залитна леко при приземяването и главата му се завъртя, но Аяда го прихвана навреме. Размениха си целувка, която Ингрей планираше като кратка и обещаваща; Аяда обаче хвана лицето му и го целуна както трябва. „Да“, помисли си Ингрей и си даде почивка, колкото да усети мекотата, топлината и кроткия намек за зъбите й. „Това е единственото, живото Сега“.

Отдръпнаха се, размениха си плахи усмивки и Ингрей си прибра знамето. Пулсиращото сърце беше изчезнало от върха му. „Но кой коя половина е получил?“ Не мислеше, че знае.

Призрачният маршал се смъкна на едно коляно, развърза сивеещите плитки от златния си колан и вдигна главата си пред себе си. Ингрей също коленичи и тръсна ръка за една последна, голяма капка кръв, която размаза по набразденото от бръчки чело. Старият душевен жребец, който освободи, беше силно износен, но Ингрей си помисли, че навремето сигурно е бил прекрасно и бързо животно, защото тази нощ просто летеше.

Призрачният маршал се изправи, цял. Раздвижи рамене с облекчение сякаш и кимна тържествено на Ингрей. После се обърна, посегна към ръката на Просветен Осуин и без да поглежда повече назад, изчезна.

Истинската тъмнина се ливна пред очите на Ингрей за пръв път тази нощ и едва сега той си даде сметка, че през цялото време е виждал, при това с неестествена яснота, благодарение на светлика, излъчван от призраците. Джокол изсумтя и се разбърза да хвърли дърва в малкия огън, който, без Ингрей да забележи, явно беше запалил да стопли Фара по някое време през нощта, докато бе чакал някой отдаден на неговата Дама да потърси услугите му. Жълтата светлина надигна езици и позлати уморените лица на скупчилите се край нея хора.

Биаст кимна предпазливо към кралския флаг на Вълчаскала, който Ингрей още стискаше и всъщност използваше за опора.

— Какво ще правиш с това?

„Какво наистина?“ Той се вгледа смутен в знамето. Усещаше го точно толкова солидно и материално, колкото и знамето на Конскарека, което Фара беше счупила, само че това не беше дошло тук от външния свят и Ингрей се съмняваше, че ще може да го изнесе навън, отвъд границите на Ранената гора. Съмняваше се и че знамето ще преживее и зората, предвестявана вече от бледосива отсянка в мъглата, която се кълбеше сред разкривените дъбове. Свещеният кралски дух на Ингрей беше в по-голяма степен ограничен от пространството, времето и нуждата, отколкото, изглежда, си даваше сметка Биаст, ако се съдеше по безпокойството, с което го гледаше.

Не му се искаше да връчи хрисимо знамето си на Биаст, нищо че това изглеждаше най-разумно от политическа гледна точка. То беше Вълчаскала, а не Еленовшип, беше от нощта, а не от деня, и освен това, освен това… „Нека си заслужи свое“.