Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 249

Някои от лицата на Конскарека, издигащи се на повърхността на ужасяващия череп, поглеждаха с копнеж към портите на боговете — петте зле подбрани съсъда, които се крепяха взаимно, изцедени от умора, голяма почти колкото неговата. Други извръщаха поглед и в безумните им очи се четеше цялата горчивина, ярост и безкрайна агония на Конскарека.

— Какво искаш? — попита Ингрей създанието. — Да ти върна изгубените столетия не ми е по силите. Отмъщението да откъснеш другите души тук от боговете ти го отказах, защото това не е същинска проява на свещения ти кралски дух, а предателство спрямо него. Какво остава? Бих ти дал милост, ако би приел такава. — „Боговете биха ти дали цели реки милост“.

— Милост — прошепнаха някои от гласовете на Конскарека, поглеждайки към портите, и: — Милост — прошепнаха останалите, извръщайки поглед от тях. Една-единствена дума, обхващаща противоположни и взаимно изключващи се емоции. Би ли могъл Ингрей, било чрез физическа или магическа сила, да завлече това разделено същество до нечий олтар? И редно ли беше да опитва?

Времето се беше разтеглило тази нощ, но сега свършваше. Ако зората дойдеше, без да е взето решение, какво щеше да стане? А ако той изчакаше зората да дойде и да му отнеме възможността за избор, това нямаше ли само по себе си да е решение? Ако допуснеше умората да повлияе на преценката му… е, нямаше да е първият човек или крал, който го е направил. Мислел си беше, че да поведеш мъже в битка срещу многократно по-силен враг е най-трудната задача за едни крал, но тази нова невъзможност му отвори нови хоризонти на трудност. Взираше се в Конскарека и си мислеше: „Той трябва да е бил човек с велика душа, в началото, щом боговете все още го искат дори в това му състояние на пълна развала“.

Плъзна поглед по свидетелите — трима храмови свещени, двама принцове, една принцеса и двамата кралски знаменосци, живата и мъртвият. По-раншният малък пристъп на кралска ревност се беше стопил без следа от лицето на Биаст. Дори и той не искаше свещения кралски дух в този момент. Лицето на призрачния маршал беше безизразно.

Ингрей стисна изтръпналата си от болка дясна ръка — кръвта потече по пръстите му — и описа плътна линия около черепа на изтерзаното привидение. После пое дълбоко в дробовете си мъгливия нощен въздух и промълви:

— Милост.

И пусна Конскарека.

Бавно, като гъст дим от клада, Конскарека се разсипа и призмата на душевната материя стана неразличима от мъглата. Призрачният маршал затвори мъртвите си очи за миг, сякаш ако не види, няма и да знае. От всички присъстващи той единствен разбираше избора, помисли си Ингрей. Всички избори. Поляната тънеше в тишина.

Ингрей се опита да стане, не успя и опита отново. Постоя за миг с ръце на коленете си, замаян и слаб. Не смяташе, че е загубил толкова много кръв, че да пострада сериозно, но кръвта по земята и по предницата на гамашите му изглеждаше стряскащо много. „Винаги изглежда повече, когато е размазана така“. Накрая той се изправи и погледна към последното привидение и към Аяда, която още държеше знамето с вълчата глава. Високо горе, върху стоманения връх, сърцето-сянка пулсираше.