Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 12

Варосаните стени и облицованите със зелени плочи куполи на замъка скоро се скриха зад сивите дървета и пътят се разшири и изправи, макар и за кратко. Ингрей даде мълчалив знак на двама от своите, които се движеха най-отзад; мъжете му отвърнаха по същия начин и той пришпори коня си напред, като заобиколи фургона и конниците, които яздеха край него. Отпред лейди Аяда яздеше между другите двама гвардейци на Ингрей.

Затворничката яздеше собствения си кон. Ингрей не знаеше дали й е бил даден от конюшните на граф Конскарека, или от нейното семейство, но дорестата кобилка стъпваше живо, беше добре охранена и с бодър дух. Току пръхтеше и подрипваше странично след дългия престой в конюшните на замъка, ушите й потрепваха нервно. Ако лейди Аяда решеше да забие пети в хълбоците й и да я пришпори в опит за бягство, можеше и да не я настигнат. Засега обаче тя не показваше признаци за подобни намерения — седеше си спокойно на седлото и само от време на време подръпваше юздите да спре кобилката, която напираше да изпревари другите коне.

Тази сутрин лейди Аяда беше облечена с костюм за езда, който не би я посрамил и на ловен излет, организиран от кралския двор — кафяво жакетче с изящна медна бродерия и лъснати ботушки, надничащи изпод срязаните й поли. Тъмната й коса беше пристегната назад и прибрана под мрежичка на тила. Кремавото й шалче едва прикриваше синкавите отпечатъци от пръстите на Болесо.

Ингрей не смяташе да подхваща разговор с повереницата си, затова само й кимна учтиво и мина в челото на колоната. Известно време язди мълчаливо. Прокапващата от високите клони на катерещата се по стръмното гора вода и мелодичното гъргорене на ручейчетата в издълбаните канали под пътя надвиваха скърцането на доспехите, трополенето на фургона и ритмичните удари на конските копита зад него. След един последен завой по стръмното пътят се изравни и колоната изведнъж излезе от сумрака на гъстия горски балдахин под ярка светлина.

Слънцето се беше провряло през една пролука в планинските хребети на изток и превръщаше влажния въздух в златна омара и далечните възвишения в огненозелено. Единствено самотен стълб дим, сигурно от огън на въглищари, се мержелееше като знак за човешка дейност сред плътния килим от гори, стелещ се отвъд селцето и нивите. Гледката не повдигна духа на Ингрей. Той сведе смръщено поглед към разкаляния път, после дръпна юздите и свърна с коня си настрани, за да изчака края на колоната, която още се точеше от сянката към слънцето. Когато се увери, че всичко е наред, отново подкара напред и се озова рамо до рамо с лейди Аяда.