Читать «Памет» онлайн - страница 32

Сега вратата се охраняваше само от един самотен пазач, млад ефрейтор от ИмпСи, който чу стъпките на Майлс и подаде глава от отворената врата, после излезе и му отдаде чест. Новак — Майлс не го познаваше.

— Добър ден, лейтенант Воркосиган — каза младежът. — Очаквах ви. Преди два часа докараха багажа ви. Вече го сканирах, така че може да си го приберете.

— Благодаря, ефрейтор. — Майлс със сериозна физиономия отвърна на поздрава. — Напоследък да се е случило нещо интересно?

— Общо взето, не, господин лейтенант. Поне откакто заминаха графът и графинята. Наложи се да се поразмърдаме само една нощ, когато една улична котка успя по някакъв начин да се промуши покрай скенерните лъчи и да попадне в силовия капан. Никога не съм мислил, че една котка може да вдигне такава врява. Явно си е мислила, че ще я убият и изядат.

Майлс забеляза празната опаковка от сандвич, изритан на пода до отсрещната стена и паничка с мляко. Мониторите във втората стаичка хвърляха студена светлина през тесния отвор на вратата.

— Е, и… ъъъ… какво? Имам предвид, убиха ли я?

— А, не, господин лейтенант. За щастие.

— Добре. — Той взе раницата си след като едва не се сблъска с ефрейтора, който със закъснение се опита да му я подаде. От сенките под стола на пазача го гледаха две обзети от котешка параноя жълто-зелени очи. Младежът имаше интересна колекция от дълги черни котешки косми отпред по униформата и дълбоки, полузараснали драскотини по ръцете. Забавленията с домашни любимци по време на дежурство бяха грубо нарушение на устава. Но девет часа всеки божи ден в този тесен бункер… момчето трябваше да се е побъркало от скука.

— Ключалките са пренастроени за вашите длани, господин лейтенант — услужливо прибави ефрейторът. — Проверих всичко. Два пъти. Да ви помогна ли с раницата? Знаете ли колко време ще останете? И ще има ли тук… някакви мероприятия?

— Нямам представа. Ще ти съобщя. — Хлапето явно копнееше да поговори с някого, ала Майлс бе уморен. Може би по-късно. Той обърна за да поеме дългия път по пътеката към дома, после се обърна. — Как я кръсти?

— Сър?

— Котката.

На лицето на младежа се изписа паника. Изглежда, най-после си беше спомнил онази част от устава, която се отнасяше за домашните любимци.

— Хм… Зап, господин лейтенант.

В крайна сметка, поне бе честен.

— Колко подходящо. Какво пък, всичко е наред, ефрейтор. — Майлс му отдаде чест като аналитик от щаба на ИмпСи, нещо като махване с два пръста към областта на слепоочието — аналитиците от Службата не се отнасяха с голямо уважение към всеки с коефициент на интелигентност, по-малък от техния, тоест практически към всички останали служители в ИмпСи. Пазачът благодарно отвърна с далеч по-точна и внимателна версия на същия поздрав.

„И откога ИмпСи ни пращат деца за охрана?“ Мрачните мъже, които бяха патрулирали в имението в дните на регентството, щяха да екзекутират нещастната котка на място, а после щяха да преровят останките й за шпионски устройства и бомби. Хлапето трябваше да е… м-да… „най-малко на двайсет и една, щом е в ИмпСи и е ефрейтор“. Майлс овладя лекото си потръпване и с широки крачки се насочи по пътеката под дъжда, превръщащ се в порой.