Читать «Памет» онлайн - страница 29
Лоис Макмастър Бюджолд
— Вие сигурно имате по-нова информация за тях, отколкото аз, господин генерал. Моята поща долиташе вкъщи след мен, а преди това се трупаше в ГО на Комар.
Хароче разпери ръце и сви рамене.
— Не, всъщност не. Илян извади Сергияр от моя ресор и създаде специален сергиярски отдел, по подобие на комарския отдел.
— Там със сигурност няма достатъчно работа за самостоятелен отдел — отбеляза Майлс. — Колонията е на по-малко от трийсет години. Населението още не е достигнало дори милион, нали?
— Почти — отвърна секретарят.
Хароче мрачно се усмихна със сянка на огорчение:
— Аз смятах, че е преждевременно, но това, което прославеният вицекрал граф Воркосиган пожелава… обикновено се случва. — Той притвори очи, сякаш хвърляше към Майлс многозначителен поглед.
„Не ми излизай с тия глупости за протекция, Хароче. Знаеш каква е истинската ми работа. И че я върша адски добре.“
— Звучи ми като поредната синекурна кабинетна длъжност в ИмпСи. Заселниците са прекалено заети, за да вдигат бунтове. Навярно трябва да се кандидатирам за мястото.
— Боя се, че вече е заето. От полковник Олшански.
— О? Чувал съм, че е много уравновесен човек. Сергияр определено има стратегическо място в трансферния възел, но мислех, че с това се занимава галактическият отдел. Илян се застрахова за бъдещето, предполагам. — Майлс въздъхна. — Е, сега спокойно мога да се прибера вкъщи. Когато в службата решат, че им трябвам, може да ме откриете в замъка Воркосиган.
Секретарят зловещо се усмихна.
— О, ако ни потрябвате, ще ви открием, където и да сте.
Една от вътрешните шеги на ИмпСи. Майлс послушно се разсмя и избяга.
* * *
Към последния асансьор той се насочи едновременно с капитан в зелена униформа — тъмнокос субект на средна възраст с внимателни, полускрити от тежките вежди орехово-кафяви очи и римски профил с месест, рязко очертан нос: позната физиономия, която изобщо не очакваше да види.
— Дъв Галени! — възкликна Майлс. — Какво правиш тук?
— О, здрасти, Майлс — усмихна се Галени, доколкото изобщо можеше да се усмихва, тоест радостно изкриви лице. Беше малко по-възрастен и по-пълен откакто Майлс го видя за последен път, но изглеждаше много спокоен и уверен в себе си. — Работя, разбира се. Поисках да ме прехвърлят тук.
— За последен път те видях в контраразузнаването на Комар. Повишили ли са те? Да не би ненадейно да си изпитал копнеж към канцеларската, а не към полевата работа? Или си дошъл да се погрееш на лъчите от самия център на имперската власт — а те, между другото, са малко радиоактивни?
— Всичко гореизброено, плюс… — Галени се озърна, сякаш за да се увери, че са сами. Какво можеше да е толкова тайно, че да трябва да се шепне тук, в самото сърце на лабиринта? — Има една жена…
— Мили Боже, това ми прозвуча като казано от братовчед ми Иван. И така, ти, жена — и още какво?