Читать «Памет» онлайн - страница 254

— Да, но…

— Хайде, помисли. Колко пъти през последния месец ти е досаждала да ухажваш подходящи момичета?

— През последния месец… всички бяхме много заети.

— Колко пъти подробно ти е описвала годежи, сватби и раждане на деца на свои познати?

— Ами… нито веднъж, след като спомена за това. Освен годежа на Грегор, разбира се. Никога досега не ме е оставяла толкова дълго без съобщения за статистиката на прираста на населението сред висшите вори. Дори когато служих в посолството на Земята, ми изпращаше писма два пъти месечно.

— Брой си преимуществата, Иване.

Братовчед му сви устни и измърмори:

— Плодове! — промърмори той. — На клечка!

След като се отърва от Иван, Майлс загуби цял час, за да се върне към предишната си съсредоточеност. Той намери практическо приложение на тази пауза, като се обади на доктор Ченко във Военната болница и най-после си уговори час за регулиране на прибора, контролиращ припадъците. Неврологът, изглежда, доста се безпокоеше дали устройството ще работи. Майлс се опита да се отърси от усещането, че самият той е просто голяма и ходеща на два крака лабораторна мишка.

На следващия ден, когато Майлс вече беше готов да излезе от замъка и да тръгне към болницата, се сблъска на вратата с пристигащия отнякъде Илян. Навън валеше сняг; бели парцали бяха полепнали по цивилното сако на Илян и бяха покрили редките му коси. Лицето му бе почервеняло от студ, но излъчваше веселие. Като че ли беше сам.

— Къде си ходил? — попита Майлс. Той протегна шия, гледайки към затварящата се врата, но не видя нито лейди Алис, нито охранител, нито какъвто и да било придружител, влизащ през вратата.

— Поразходих се из града.

— Сам? — Майлс се опита гласът му да не звучи тревожно. След всичко станало оставаше и да изгубят този човек, да вдигнат под тревога градската стража, да я изпратят да го търси и да го намерят, изплашен или объркан и разстроен, в някой от най-странните краища на града… — Изглежда, че си успял да се върнеш благополучно.

— Да — Илян се усмихна безгрижно. Той протегна ръка и му показа малък холокуб. — Госпожа майка ти ми даде карта. Със северния и южния континент, плюс всички обитаеми острови, всички градове, улици и планини в мащаб до един метър. Сега винаги, когато се изгубя, мога да намеря обратния път.

— Много хора използват карти, Саймън. — „Аз съм идиот! Защо не се сетих за това по-рано?“

— Мина толкова много време, откакто ми се е налагало да използвам карта, че изобщо не ми хрумна. А това е като ейдетичен чип, който държиш в ръката си. Помни дори това, което никога не си знаел. Прекрасно! — Той разкопча сакото си и извади от вътрешния си джоб още едно устройство: съвсем обикновен, макар и очевидно от най-добро качество, делови органайзер за аудиобележки. — Майка ти ми даде и това. Автоматично дава записи по ключови думи. Примитивно, но за битова употреба е просто идеално. Това си е почти като протезна памет, Майлс.

В крайна сметка, през последните тридесет и пет години на този човек изобщо не му се беше налагало да си води записки. Какво щеше да открие после? Огъня? Писмеността? Земеделието?