Читать «Памет» онлайн - страница 250

— Импулсивно ли? — Грегор повдигна вежди, изразявайки крайно изумление. — След три дни предварително обмисляне?

— Понякога — наруши дългото си мълчание Майлс — импулсите наистина сработват толкова бавно. Особено когато ти е дошла наум наистина лоша идея. — „Знам го от собствен опит.“

Грегор му даде знак да млъкне и Майлс си прехапа езика.

— Кога решихте да обвините капитан Галени? — строго попита императорът.

— О, не и тогава. Не исках да вредя на никого, но ако се наложеше, щях да избера Воркосиган. Той беше идеалният кандидат. Струваше ми се, че в това има някаква справедливост. Той, дявол да го вземе, излезе почти сух от историята с куриера. Аз бих го дал на военен съд това хиперактивно джудже, но то все още беше любимец на Илян, дори и след тази неприятност. А после той отново се появи пред вратата ми, вече с оная проклета ревизорска верига на врата и разбрах, че не е любимец само на Илян. — Погледът на Хароче, който най-после срещна очите на Грегор, беше обвиняващ.

А погледът на Грегор беше много, много студен.

— Продължавайте — нареди той с абсолютно неутрален тон.

— А тази дребна гадина не се отказваше. Непрекъснато напираше и напираше… Ако бях успял да го държа на разстояние още само една седмица, нямаше да има нужда да обвинявам никого. Воркосиган непрекъснато ме притискаше. Но беше ясно, че той е неуязвим и никога няма да мога да му припиша това. Галени се въртеше около него и с това привлече вниманието ми; съобразих, че като заподозрян той е още по-подходящ дори и от Воркосиган. Той не беше първият, когото избрах, но той бе… най-достъпен. И, без да броим останалото, той беше потенциален източник на притеснения за бъдещата императрица. На кого би липсвал?

Лицето на Грегор бе станало толкова безизразно, че изглеждаше почти безцветно. „Значи така изглежда, когато се разгневи.“ Интересно, дали Хароче разбира какво означава липсата на изражение по лицето на императора? Генералът сякаш беше запленен от собствената си реч и с негодувание говореше все по-бързо.

— Но малкият мерзавец продължи да напира. Три дни! Откри ония капсули в хранилището за доказателства само за три дни. Та това трябваше да му отнеме три месеца! Не можех да повярвам. Вече си мислех, че ще успея да го пратя на дългия път до Джаксън Хол и обратно, но той плътно се залепи за мен. По което и време на денонощието да се озърнех — той бе тук, зад рамото ми, обикаля цялата сграда. Трябваше да се избавя от този тип преди да съм го удушил на място. И тогава форсирах графика с обвинението на Галени, доколкото посмях, и му връчих идеален заподозрян. Но джуджето пак не пожела да се откаже! Затова му хвърлих примамката, за която мечтаеше: бях сигурен, че непременно ще я захапе, бях готов да му я натикам в гърлото, но той вече толкова се беше разлигавил… А в следващия момент отново се появи в кабинета ми с оня надменен тип, галактически биолог, а филтърът е разглобен… И сега аз съм тук долу, а той е… горе. — Хароче замълча, за да си поеме дъх.