Читать «Памет» онлайн - страница 249
Лоис Макмастър Бюджолд
Вниманието на Грегор беше съсредоточено изцяло върху Хароче, а вниманието на Хароче, ще не ще — върху Грегор. Като че ли около императора се създаваше негово собствено сферично силово поле, като онези, които използваха сетагандските аут-лейди. И вътре в него бяха само те двамата. В думите на Хароче звучеше все по-голяма настойчивост; той се наведе напред, коленете му едва не докосваха коленете на Грегор.
— После Воркосиган… сам си простреля краката — продължи Хароче. — Образно казано. По всички правила и както трябваше. Не ми се наложи да правя нищо, той свърши всичко сам, и то по-добре, отколкото дори можех да си представя. Той отпадаше, а аз оставах. Отново получих този шанс, но… Илян беше в достатъчно добра форма, за да поработи още пет години, а може би дори десет. А през това време ще израснат още млади „изгряващи звезди“. Исках да получа своя шанс сега, докато бях на върха на способностите си. Илян започна да остарява, това се виждаше, усещаше се. Започна да се уморява. Постоянно приказваше за пенсиониране, но не предприемаше нищо. Исках да служа на Империята, да служа на вас, сир! Знаех, че мога, ако получа своя шанс. Ако го получа навреме. И тогава… си спомних за онзи проклет комарски прах.
— Кога точно си спомнихте за него?
— Онзи следобед, когато Воркосиган, препъвайки се, напусна кабинета на Илян с откъснати сребърни очи. Слязох в хранилището за веществени доказателства по някакъв друг повод, минах край оная лавица като стотици други пъти, но този път… отворих кутията и скрих две от капсулите в джоба си. Нямаше проблем да изляза с тях — алармената система щеше да се задейства само от кутията, не от съдържанието й. И, разбира се, не ме претърсиха. Знаех, че ще се наложи да направя нещо със следящите устройства, по-късно, но дори някой да прегледаше записите, просто щеше да види само мен, а аз имах право да взимам каквото поискам.
— Знаем къде. Но
— Това стана… след няколко дни. Три-четири дни. — Хароче махна с ръка и Майлс си представи кафявия прашец, който като струя дим изтича от пръстите му. — Той често се отбиваше в кабинета ми, за да уточнява някои факти или да се консултира с мен.
— И двете капсули ли използвахте тогава?
— Тогава — не. Цяла седмица като че ли нищо не се случи, и тогава му дадох още една доза. Не знаех колко бавно се проявяват симптомите. Или… колко са болезнени. Но знаех, че това няма да го убие. Или по-точно, мислех, че няма да го убие. Исках да съм сигурен. Направих го импулсивно. А после вече беше късно да се отказвам.
