Читать «Памет» онлайн - страница 234

Майлс проследи с поглед пукнатините в мазилката на тавана.

— Струва ми се… че в най-добрия случай разчитам на две точки от общо три — каза той със звънък и ясен глас.

Илян се засмя.

— Добре, ще се видим после.

— Предполагам, че скоро ще сляза.

Стъпките им се отдалечиха, а гласовете им заглъхнаха.

„Лукас Хароче, ненавиждам те.“

Но да предположим, че Майлс знае предварително, че Хароче смята да играе честно с него? Това е възможно. Да предположим, че предложението е именно това и само това, което изглежда и в последствие няма да има нож в гърба. Какво ще отговори тогава? Какво изобщо можеше да се отговори тук?

Да, шефът на ИмпСи беше оценил адмирал Нейсмит до най-малката подробност. Нейсмит би закрещял „Да!“, а после би се опитал да се измъкне от сделката. Но Хароче не познаваше лорд Воркосиган. А и откъде да го познава? На практика никой не го познаваше, даже самият Майлс. „Дори аз току-що се запознах с този човек“. Някога, преди много години, той познаваше момче с такова име: притеснено, припряно и побъркано на тема армия. Напълно е вярно, че това момче беше изпреварено от адмирал Нейсмит, който се бореше за свое по-голямо „аз“ и за по-широк свят. Ала този нов лорд Воркосиган беше съвсем друг човек. Майлс почти не се осмеляваше да мисли за неговото бъдеще.

Майлс внезапно се усети уморен, повдигаше му се до смърт от тези гласове в собствената му глава. Хароче Кукловода го беше карал да тича в кръг в опит да си захапе собствената опашка. А какво ще стане, ако откаже да играе тази главозамайваща игра? Ами ако просто… спреше? Какви други игри можеше да има тук?

„Кой си ти, момче?“

„… А кой си ти, питащия?“

С тази мисъл настана блажена тишина. Отначало я взе за съвършена, безутешна самота, но тази самота приличаше на свободното падане — безкрайно, когато отдолу няма и не може да има никаква земя. Изобщо никакво движение — нито напред, нито назад, нито настрани.

„Аз съм такъв, какъвто реша да бъда. Винаги съм бил какъвто реша… макар и не винаги какъвто съм искал.“

Майка му често казваше: „Когато взимаш решение за някаква постъпка, взимаш решение и за последствията от нея.“ И даже по-силно подчертаваше извода от тази аксиома: „Ако искаш да получиш някакви последствия, тогава е най-добре, дявол да го вземе, сам да извършиш постъпките, които ще доведат до тях.“

Майлс, обезсилен от напрежение, лежеше без да мърда и беше доволен от това. Странен разтеглен във времето миг — като късче от вечността, уловен мимоходом. Интересно, дали това тихо място вътре в него бе нещо, което се бе появило току-що, или просто никога досега не бе попадал на него. Как нещо толкова огромно можеше да остане неоткрито толкова дълго? Дишането му се забави и стана по-дълбоко.

„Избирам да съм… самият аз.“

Хароче се превърна в едва забележима фигурка в далечината. Майлс не бе съзнавал, че е способен да смалява противника си така, и това го порази.

„Но ако не предприема нещо, бъдещето ми може да се окаже много кратко.“ Наистина ли? Всъщност, до този момент Хароче не беше убил никого. А смъртта на Имперски Ревизор в разгара на незавършено разследване щеше да събуди големи подозрения; на освободеното от Майлс място ще израстат, като многоглава хидра, поне половин дузина Ревизори, опитни, гневни и имащи имунитет към глупости от всякакъв вид. Хароче нямаше да е в състояние да контролира всички тях.