Читать «Сянката на сатаната» онлайн - страница 53

Мини на .

155

Колкото и да мислиш, възможностите не са много. Ще трябва да избереш една от тях.

Да изгориш ръкописа пред очите на маврите — мини на .

Да излъжеш ибн Таруми, че нямаш никакъв ръкопис — продължи на .

Да предадеш ръкописа — прехвърли се на .

Да откажеш да го предадеш — попадаш на .

Все пак да се посъветваш с някого — върни се на .

156

Абдула ибн Таруми приближава на около сто крачки от стените на замъка, спира и се провиква:

— Искам да говоря с неверника, който нарича себе си граф на тази земя! Да се покаже и да разговаря с мен, ако не го е страх!

— Показал съм се още преди да дойдеш да ме търсиш — спокойно отговаряш ти. — Какво имаш да ми кажеш?

— От днес ти повече не си граф тук! Върви си някъде по-далече, за да поживееш още малко, преди да те стигнем и пратим в ада!

Разсмиваш се, макар и малко пресилено.

— О, не искам да затруднявам любимите чеда на Аллаха. Предпочитам да си остана тук, за да мога да бъда намерен по-лесно. Всеки, който ме търси, може да заповяда — веднага.

Дори отдалече виждаш как лицето на Абдула ибн Таруми се изкривява от злоба. След миг обаче той се овладява и продължава със същия високомерен тон:

— Бъди разумен, млади графе! Не можеш да се бориш с армия като моята. Имам поне петнайсет пъти повече хора от теб — започна ли атака, просто ще ви засипя. С голи ръце да тръгнем насреща ви — ще се удавите в трупове. Прав ли съм?

Прав е — отбелязваш за себе си… и мълчиш.

— Знаеш, че съм прав — продължава Абдула ибн Таруми. — Затова си върви оттук! Напусни крепостта и бягай на север. Обещавам ти, че ако го направиш, твоите хора няма да бъдат пипнати — ние не нападаме противник, който бяга. Върви си, и няма да посегнем на хората ти! Иначе… знаеш!

С тези думи той се обръща и си тръгва. А ти оставаш да размишляваш над казаното.

Ще му повярваш ли? Ще опиташ ли да си тръгнеш без бой?

Да — мини на .

Не — продължи на .

157

— Ха-ха! Не познахте! — разсмива се Абдула ибн Таруми. — Няма по-велика подправка от глада! Гладен ли е човек, и най-отвратителната храна му се струва вкусна. Нали така?

Хуан мълчи. Отбележи си една точка в полза на Абдула ибн Таруми.

— Знаеш, че е така! — продължава проповедникът. — Е, хайде сега да чуя последната ви загадка!

Мини на .

158

— Впрочем, момчето е право и за още нещо — продължава Естебан. — Наистина, не си ли струва да повикаме някой от „Санто камино“ да отслужи служба тук? Хората са неспокойни от тая загадъчна история и не само Пако мисли, че дяволът може да има пръст в цялата работа.

Ще пратиш ли слуга до манастира „Санто камино“ да повика някой от светите отци?

Да — мини на .

Не — продължи на .

159

Задъхани от отминалото напрежение, тримата се навеждате над неподвижното космато туловище.

— А сега как ще го делим? — неочаквано подхвърля Хуан.

Родриго вторачва жален поглед в теб като гладно дете пред казана на готвача. Така или иначе, ти си убил звяра, и твое е правото да решиш как ще се разпредели. Ако искаш, можеш да си го вземеш и целия. Но разбира се, това би било глупост. Макар че управляваш графството съвсем отскоро, вече си усвоил една от главните истини: Хуан и Родриго може да са твои приятели, но за теб те са преди всичко барони, чиято подкрепа трябва да си осигуриш на всяка цена. При тази мисъл въздъхваш. Колко по-просто беше преди, когато не ви разделяше сянката на властта…