Читать «Българи от старо време ((За памет на Братя Миладинови и на Н. Герова))» онлайн - страница 7

— Нямам, нямам, ни една литра нямам — казва хаджи Генчо сърдито. — Тогава имах, а сега нямам…

Момиченцето се оскърбява, обръща си към хаджи Генча гърба и мисли да се върне назад и без кайсийки, но хаджи Генчо го запира и захваща да говори малко по-весело и по-сладко:

— Я чуй ма, Танке! Я кажи ти дяду си хаджию: когато вие заколите сурата свиня, то щете ли да повикате и дяда си хаджия да я поопита, или не? Аз чух, че вие сте я хранили само с кукуруз, а месото от кукурузените свине е сладко! А? Аз обичам свинския кебап…

— Добре, дядо хаджия, ние ще да те повикаме да поядеш кебапец — казва момиченцето и обръща се пак към дяда си хаджия с надежда на очите.

— Ха, ха, ха, ще да те повикаме! Всичките хора така казват, когато им трябват кайсийки, а като ги вземат, то и заборавят дяда си хаджия.

После това хаджи Генчо рови из главата си и най-напокон си припомнюва, че веднъж у Стаменови заклали един жълт мисир.

— А защо ме не повикахте, когато заклахте жълтия мисир, когото бяхте отхранили с орехи? А? Вие го бяхте заклали в онова време, когато ви докараха червеното вино. Помня аз… Заборавихте да ме повикате… Така ли е?

— Ние, дядо хаджия, заклахме мисира на коледно заговяване, а на заговяване никого не викат на гости… Ако ние и да би те повикали, то ти и сам не би дошъл.

— Така е то… Аз знаех, че е така! Аз знаех, че вие нарочно го не заклахте по-напред, а чакахте да настъпи заговяване, за да не повикате дяда си хаджия! Е, а виното когато докарахте, то защо ме не викахте? А? Кажи ми де, защо?

Момиченцето мълчи.

— Що ти, дяволско дете, мълчиш! Види се, че не сте щели да повикате дяда си хаджия! Така ли е? Помни да кажеш на майка си, че дядо ти хаджия ви дава кайсийки само за това, за да не го заборавяте и вие. Разбра ли ме сега?

После това хаджи Генчо влазя в музея, дека се съхраняват в долапите, в сандъците и в раклите всичките негови рядкости. Ето, погледайте: по стените са направени полички, а на тия полички се намират всевъзможни и разновидни неща. Всичко е непременно в нещо обвиено, всичко е в нещо облечено, всичко е в нещо обвезано, всичко е турено на своето място, и то под номер, а понякогаж и с някои обяснения и примечания, като например опашката на котурака. И така, под първия номер стои топор, който е обвит в мушама, под втория номер — мотика, под третия — тривон, а по-нататък стоят: свредли — различна величина, канелки за бъчви и за каци; още по-нататък — различни чинии, паници, бъклици, шишенца, чашици, гърнета, сахани, делви и много оше други дреболии — всичко не може човек нито да разкаже, нито да опише. Трябва да ви кажа, че в тая стая хаджи Генчо никого не пуща, даже и своята жена.

— Как да я пуснеш, когато тя не е от сой! — казва хаджи Генчо. — Не трябва да я пущам, защото тя обича да лапа като хърватин. Ако би аз пущал всякого в моето скривалище, то досега там нищо не би останало…

Хаджи Генчо обвил в една хартийка малко кайсии, а на хартийката написал: „Сiи каисiи одатися кирiу Стоимену Таралешът во имя Отца и Сына и Святаго Духа, амин. От Хаджи Генча.“ Това послание той дал на момиченцето, което чакало зади вратата: