Читать «Българи от старо време ((За памет на Братя Миладинови и на Н. Герова))» онлайн - страница 41

— Дело — казал той, — хаджи Генчо пристая да ни даде дъщеря си. Я иди ти и кажи на булката Ральовица да набере в градината малко цветице и да увие една голяма китка: тя е у мене умна и разумна снаха и всичко й иде отръки. На ти и жълтица да я вежете на китката! — И дядо Либен извадил из кесията си една махмудия и хвърлил я пред баба Либеница.

— А емиш да донеса ли? — попитала баба Либеница.

— Донеси. Може ли се без емиш? Донеси малко ябълчици, малко големи смокинки, малко рожковци, малко сушено грозде, малко леблебийка: донеси още захарни петленца, бадемец и колелченца.

Когато всичкото това било донесено, то дядо Либен го турил в една липисканска кърпа, втъкнал в пояса си китката заедно с жълтицата и тръгнал да пътешествува. Когато дядо Либен излязъл на улицата, то повдигнал главата си нагоре като селски камзамалин и ухилвал се под мустак; той вървял горделиво, перчил се като паун, гледал насам-нататък с достойнство и мислил си, че всичките хора гледат само на него и говорят: „Ха-ха-ха, дядо Либен! Я гледай ти него! Видиш ли ти сега какъв е той баща? Иска да жени сина си за такова хубаво момиченце!“

Но няма нищо.

Хаджи Генчо очаквал дяда Либена и затова облякъл новия си контош и препасал се с червения пояс. Дядо Либен влязъл или, да кажа по вярно, преприпнал през прага, а хаджи Генчо му излязъл насреща.

— Добър ти ден, свате! — казал дядо Либен.

— Дал ти бог добро, свате! — отговорил хаджи Генчо. — Живо ли сте? Здраво ли сте? Нехаете ли?

— Нищо, свате, добре сме.

— Да даде господ! Какво прави баба Либеница? Нехае ли?

— Нищо, свате, нищо.

— А какво правят децата?

— Нищо, свате, нищо.

— А унуките ви? Подскачат ли?

— Нищо, свате, нищо. А твоята Хаджийка какво прави? Здрава ли е?

— Нищо, свате, бога хвалим.

Дълго време приятелите поздравляли един другиго и вървели напред и най-после се изтърсили в една из постланите одаи в хаджи Генчовия дворец. Когато дядо Либен влязъл в стаята, то си свалил шапката и турил я на пещта. Българите нямат обичай да си свалят шапките, когато влязат в някоя къща, но дядо Либен не прилича на другите хора; той и дома си, и по чуждите къщя сваля шапката си, защото такова едно нещо правят и всичките големи хора. „Московците — казва дядо Либен — свалят шапките си, когато влазят в някоя къща; свалят ги даже и в механата и почти всякога се кръстят… Кръстят се, кръстят, а най-после се и напият като копачи; а за виното не плащат…“

Така дядо Либен говори за руските войници, ако той и да ги обича безкрайно; освен това и той „во время оно“ е платил за виното не по-честно от войниците.

Стаята, в която влязъл дядо Либен, приличала на всичките други стаи, в които живеят българи и българки; четириьгълна, с два прозореца и с такава пещ, която прилича на дебела бабичка и която е излепена с вар или с червена глина. На самия връх на тая пещ е залепена паница нагоре с дъното за украшение. На десния ъгол в тая одая се намирал иконостас, а в него били залепени няколко хартиени икони и една дървена, която изображала св. Архангел с огнения меч. От едната страна на иконостаса била втъкната върбата от Връбница, а от другата — няколко свещи от Богоявление и от Великден. Пред иконостаса висяло едно червено яйце от Великий четвъртък в едно шарено торбенце, което било направено от хартия. Кандилото висяло в иконостаса на средата, а кандилницата била окачена за опашката на един гвозд. По всичките четири стени в стаята били направени дървени полици с шарени крайове, а на тях се намирали наредени, като царските войници, всякакви паници, сахани, тарулчета и синии, между които се отличавал онзи сахан, в който баба Хаджийка носила в черкова варена пшеничка. Стените на тая стая били залепени с бял вар; на одъра била постлана една шарена плъст, а край дясната страна — една черга, която била изтъкана от Лилините ръчици из червена, жълта, зелена, синя и бяла вълна; под самия иконостас било постлано едно шилте, което било покрито със синьо ямболче, а това ямболче било купено още в млади години, когато хаджи Генчо бил само Генчо Кукумявката. На това шилтенце хаджи Генчо успокоява своите стари кости после обед. Столове и столици няма, няма ни миндерлъци, с които се отличават по-първите коприщенски сараи. В цяла Коприщица съществува само една къща, в която се намират столове и столици; а тая къща е на едного из беглихчиите, който хиляди пъти е разплаквал сиромасите. В хаджи Генчовата стаица нямало така също ни картини, ни други каквито и да е украшения освен литографическия портрет на Юрия Венелина и едно огледало, на което черчевенцето било нашарено с всякакви бои и на което мухите достатъчно вече успели да притурят и своите живописни способности. В тая стая се събирали обикновено най-почтените хаджи Генчови гости.