Читать «Българи от старо време ((За памет на Братя Миладинови и на Н. Герова))» онлайн - страница 43

— Добър ден, байо Либене, за многая лета!

Последньото поздравление тя заимствувала от мъжа си, който така също го заимствувал от московците; той го получил из Киево заедно със славянския псалтир и с палустера.

— Здраве и добро! — отговорил дядо Либен.

— Как живее баба Либеница? Що прави? Дечицата здрави ли са?

— Нищо.

— Дай, боже, и ти, света Богородице!

И хаджи Генчовица така също седнала и замълчала. Дядо Либен и хаджи Генчо били занята с важни размишления и мълчанието дълго време би се продължило, ако бръщолеви Тончо да не би захванал да философствува:

— А що, дядо Либене, чухте ли вие, че чумата е пак захванала да мори хората? Тя се появила в Анадоллука и молепсала и ингелизите в Лондра.

— Това не е чудно! Види се, че тя, жива и здрава, медена и маслена, е пак побягнала… Тя, да ви кажа право, е хитра жена — казал дядо Либен.

— Това е тъй… Побягнала е — рекъл Тончо.

— Ако и да говорят, че тия ингелизи са умни хора и хитри дяволи, но аз ще да ви кажа, че не са, истина ви казвам, не са; истина, че тия хванаха чумата и затвориха я в шише, това е добро; а какво излезе от това, когато не са можали да я удържат! Кажете ми де! Не е мурафет да хванеш някого, а да го удържиш. Ето каква е работата. Московците, да ви кажа аз вам, не са такива: тия, както ми се чини, са по-умни в тия работи и ако хванат нещо, то во веки веков го не пущат… Пукни, тресни, разнижи се, а тия пак те не пущат. „Подиграваш се, стара беззъбетино — казват тия, — ние те добре познаваме — седи си там в шишенцето и мълчи си!“

— Да ме простиш, байо Либене — казал хаджи Генчо и отпуснал с едната ръка корема си и махнал с нея по воздуха, — ингелизите са по-умни от московците — питай когото щеш.

— А аз ще ти кажа — рекъл Тончо, — че ингелизите и московците са ни риба, ни месо; а френците са най-умният народ на света. Хе-хе-хе, тия са всичките големи майстори и дяволски унуки!

— А защо? — попитал дядо Либен.

— А за това, че един френец — не мога сега да му припомня името — искал с една плесница веднъж да махне, веднъж да удари със саблята си и всичкия свят да очисти от света… Като рапон да изреже всичките човеци… Юнак!

— Хайде, чичо Либене, да видиме, какво ще да отговориш на това? — казал Тодар Радин.

Дядо Либен се засмеял така гръмогласно, щото гълъбите, които седели покойно на керемидите, се уплатили и улетели, чегато човеческите смехове не били мили и драги на това невинно животно! — Не мога да ви кажа истината.

— Ех, Тончо, ти, да ти кажа право, щеш да ми покъсаш червата от смях — истина ти казвам! Името на твоя френец беше Панапарт и ако той и да имаше три сърца, но московският цар, Кутузин и Саваров се не уплашили от него, а хванали го, заковали го в седемдесет и седем вериги и пратили го в пъкъла да прави плочи на дяволите. Видиш ли сега каква е работата! — рекъл дядо Либен и скачал от радост.