Читать «Българи от старо време ((За памет на Братя Миладинови и на Н. Герова))» онлайн - страница 39

Любен Каравелов

— Ти, стрино Беньовице, говориш истина, но аз ще да ти кажа, че това бива не всякога. Я погледай ти на Пейча и на Пейчовите синове: бащата е голям пиенец и върли хайдутин, а дечицата му са добри, хрисими и работни — казала голямата чалма.

— Ти се лъжеш, моя гълъбице — рекла Беньовица. — Ако Пейчо и да е голям пиенец и върли хайдутин, то той не е барем греховен, а хаджи Генчо е продал душата си на дявола. Знаеш ли ти това? В неговата къща и таласъм вече се е появил! Ако ми не вярваш, то питай Тонча Славея.

— Истина ли е? Ах, ти, господи Света Богородице троеручице, и ти, света Петко и Недельо, спасите нас! — се чуло от всичките страни.

— Аз ви не лъжа, а казвам ви истината — продължала Беньовица; — мене ми разказа всичкото това Найденица, която е негова комшийка: вие знаете, че от нейния кьошк се види дворът на хаджи Генча. Това се е случило до първи петли. Събудила се Найденица — тя спала на кьошка — и чуе шумотевица. „Не дъжд ли вали?“ — си помислила тя и слязла на двора да събере дрехите, които били оставени да се сушат на стобора в градинката. Гледа, не дъжд вали, а нещо шумти и кряска по хаджи Генчовия двор. Качила се тя пак на кьошка и гледа: сред двора седи циганин и прави клинци, а други мънички циганчета-ковачета духат огъня със 77 духала. Малките циганчета били не по-големи от една педя, а брадите им — бели. Когато тия работили, то пели страшни песни. Найденица е научила тяхната песен науст.

— Коя е тая песен? Кажи я и нам, ако я знаеш!…

— Молиме ти се, бабо Беньовице! — извикали всичките слушателки с един глас.

— Почакайте, аз отдавна вече зная тая песен. Той пял, как беше… Не мога да припомня… Стара съм вече, мои гълъбици, стара съм; поживях вече аз на тоя свят, дълго време вече поживях. Когато бях аз още млада и когато ходех по седенките, то знаех около сто песни: тогава бяха много песни и много песнопойци, тогава бяха много приказници и много разказвачи, а сега…

— Ние тия неща и сами знаеме. Ти ни кажи по-добре какво пееше таласъмът. Попей ни неговата песен, а после вече ни разказвай за старите времена — казала голямата чалма.

— На, на, помня, помня.

И старата сваха навела главата си, захванала да чука с тоягата по земята и заняла полекичка:

Клан, клан, недоклан, дран, дран, недодран, уши ми са лопатури, зъби ми са иглитури, очи ми са тарулци: кого стигна, кого бодна, кого бодна — кръв пуща.

Когато коприщенските свахи получили толкова положителни известия, то употребили всичките си средства да дойдат до истината и отишли да разпитат за тия дела по-подробно и Найденица; но тя нищо повече не можала да им обясни. Тя им казала само, че никога нищо не е видяла и никакви песни не е слушала, чула само, че нещо шумяло в хаджи Генчовия двор, което приличало на гъша борба. И така, Найденичните сведения били нищожни, но свахите уверяли света, че Найденица видяла със своите собствени очи как на Св. Иван Коприван, около полунощ, из коминя на хаджи Генчовата къща изхвръкнал един огнен змей, който имал около седемдесет и седем глави. Но както и да е, а на другия ден в училището дошла само едната половина от учениците, на третия — четвъртината, а след една неделя — само триесет души!