Читать «Българи от старо време ((За памет на Братя Миладинови и на Н. Герова))» онлайн - страница 36

— Зная — отговорил синът и погледал си на посталите.

— Е добре — отговорил дядо Либен и намигнал на сина си с дясното око. — А защо ти, мой синко, гледаш надолу като мисир на слънце през марта? Ти трябва да държиш главата си право: нашето коляно, ти знаеш, е почтено, то държи главата си високо и очите му не мигат ни пред една жена. Такъв беше и баща ти в млади годипи, такъв да бъдеш и ти… Ех, млади години, млади години! Хайде, върви си сега — стига ти толкова; иди сега, мой синко, и поработи нещо. Дъщерята на хаджи Генча — Лила, тъй, мисля, й е името — ще бъде твоя жена.

Ето, гледайте как и дядо Либен се е съветувал със семейството си и как се е обяснил със сина си; той даже и не помислил да го попита: харесва ли му се невестата, или не; но неговата любяща майка отдавна вече успяла да му обади защо хаджи Генчо дохожда в къщата им да пие от старото вино. И така, Павлин отдавна вече знаял какво ще да му каже баща му; но в това също време той бил длъжен да изпълни обичните приличия, да остави всичко настрана и рабски да слуша каквото щат да му заповядат, ако всичкото това и да му било твърде неприятно.

Павлин се виждал с Лила почти всеки ден; тоя я знаял чак от онова време, когато бил ученик в хаджи Генчовото училище и когато тя била още две педи човеченце. Иде Лила вечерта за вода на Арнаутец, а Павлин излезе на улицата и чака я при бояджийницата на Никита Вапцалката. Смръкне се и месечината засвети, Лила се връща от чучура и погледва насам-нататък, а Павлин чака и не може да я дочака. Но ето я… Щом Лила се приближи до Павлина, то Павлин иде при нея и помоли я да му даде стовната си да пине водица. Лила му подава стовната си и като обърне към него страната си, поправя си кърпата на главата; а Павлин я изгледва от всяка една страна така, както изгледват бабите пукнатото корито. Разбира се, че тия млади и зелени люде нищо не говорят между себе си; а като постоят малко, всеки отива в своята къща замислен. По някой път (в неделя) Лила отива за вода, но по-напред накитва главата си с цвете; а Павлин се приближава до нея, моли и се да му даде едно цветице и като го получи, с жадност и с удоволствие го крие в пазухата си. Такива са всичките залюбени хора! Лили така също отдавна вече си харесва Павлин: тя много пъти е мислила за него: и когато ляга да спи, и когато стане утринта, и когато седи в къщи и работи. Хвърли тя понякогаж контоша си, засуче ръкавите си, наклада огъня, окачи менците на веригите, насече лук, очисти ориз и сготви обед; а сърченцето й тупка и тупка — не може да заборави Павлина. Иде дене на реката да пере дрехите: бухалката така й трещи в ръцете й; а Павлин никак не излазя из ума й. А и как то да излезе, когато е сам непрестанно пред очите й? Тя пере, а той стои под върбите, гледа на нейните хубавички, боси и почервенели от водата крачка и сърцето му е готово да изскокне. С една дума, любов между двете млади и невинни сърца се захванала и вървяла все напред и напред, без никаква задна мисъл с всичката своя искреност — каквато съществува само в младите и неразвалените души.