Читать «Българи от старо време ((За памет на Братя Миладинови и на Н. Герова))» онлайн - страница 34

„Стига съм се мъчила, стига съм вече патила! — мислила тя и плакала. — За нищо не ми е жално, нищо ме не тегли към бащината ми къща нищо ми не е мило в тая къща! Един камък само тегне на сърцето ми: мене ми е тежко само да оставя бедната си майка; тежко ще да й бъде да остане сама с баща ми! А аз ще да бъда щастлива: моят мъж е добър човек; а свекъра ми и свекървата ми всичкият свят хвали. Аз ще да помоля Павлина да купи на мама карловска кърпа, кафеен цвят, и ще да я накарам да хвърли старата си зехтинлийка, която, както ми се чини, тя носи още от моето рождение. А как ще тя да се зарадва, когато аз и донеса новата кърпица! Аз ще да я скрия в пазухата си, па ще да дойда при нея и ще да й река. «Мамо, знаеш ли що съм ти донесла?» А тя ще да ми каже: «Не зная, синко, не зная, чедо!» А аз тогава ще да извадя кърпата, ще й я подам и ще да й река: «На ти, мамо, тая кърпица… Мой Павлин ти купи тая кърпа за това, защото си ме обичала, защото си била добра… Той ще да ти купи и посталци… Носи ги, мамо, на здраве!» А какво да харижа на тата? — Не зная. Или нему нищо не трябва да се харизва?… Ала да кажа право, мене ми е жално и за баща ми, ако той и да е зъл човек и ако да ни не обича. Аз ще да помоля Павлина да му купи шапка от добро къръмско ягне; а на брата ми да купи ботуши: той обича дълги ботуши… Но ето ти бела: когато тато види, че брат ми е обул ботуши, то и господ не знае какво би той направил! Аз мисля, че е по-добре да му се купят хубави еменийки с гиздави уши, защото баща ми казва: «Емении носят добрите въртокъщници, а чизми носят само чапкъните.»“

Въображението на младото и невинното момиченце се разигравало все повече и повече; то през тая нощ всичко премислило, всичко пречувствувало.

Разгърнала Лила в мислите си и всичката картина на нейната сватба: как ще тя да се облече, как ще да иде в черкова, как щат да я гледат хората; а ней ще да бъде срамотно, необикновено, стеснително, страшно, а после весело и мило… „После сватбата — продължала тя да мисли — свекърва ми ще иде в черкова, а аз и Павлин ще да вървиме след нея. В това време хората щат да ни видят и щат да рекат: «Хубава лика-прилика, чегато са със свещ търсили един другиго!» А как ще аз да обичам свекъра си и свекървата си! Как ще аз да обичам етървите си, деверите си и калинките си! Все ще да ги наричам гълъби, гълъбици, мили и драги!“

Когато Лила се понаситила от тия сладки мечти, то си скрила лицето във възглавницата и пренесла се в онзи блажен сън, в който заспиват само невинните ангелчета.

IV. Копривщенските свахи

— А що, Павлине, време е вече да те ожениме, синко! Аз изжених твоите братия, за да ме гледат жените им на стари години, а тия ми нараждаха един билюк деца… Тия си гледат дечицата, а старците нека умират на купището. Майка ти е вече стара и не може да ми шета. Трябва да и се вземе помощница — говорил дядо Либен на своя син и гледал му весело в очите…