Читать «Съкровищата на Дяволската планина» онлайн - страница 86

Ракетата се закачи за лианите и освети цялата околност. Уплашени, маймуните изреваха и всички до една с вирнати опашки се спуснаха към огъня. Грабнах запалената главня и ги подгоних. Те веднага се качиха по дърветата. Извадих втора ракета — тоя път зелена, и я запалих. Когато да я хвърля върху маймуните, наблизо се чу ревът на ягуар и развали удоволствието ми да видя какво ще направят маймуните.

Втората ракета падна точно срещу височината на вира. Тя блесна и освети в зелено смаяния ягуар, клекнал на скалата. Докато се чудех какво да правя, до мене се изправиха Пърси Норман и Алън Ландис с пушки в ръце.

Те не бяха видели осветения от ракетата ягуар и тревожно ме запитаха какво става.

— Ягуарът отива да ви прибере чантите — извиках.

Канонадата била чута от нашите другари, които за щастие се намирали на обратната страна при блатото и търсели място откъде да се изкачат. След малко чухме гласовете им. Пърси Норман и Алън Ландис изчезнаха.

В надзвездния мир на нощта се яви светеща точка, премина в тъмнината и угасна. Четиримата насядахме около огъня. Дивите пуйки миришеха благоуханно върху жарта. Изследователите бяха донесли още пет смарагда, осем прозрачни тревистозелени берила, два аквамарина и десетина кристали морави аметисти. Искрите от огъня подскачаха, щом кипнеше от тлъстите диви пуйки.

— В един ден е невъзможно да се ориентираме — каза Мартин Ларсензвей. — Успяхме да обходим само единия бряг на тая непозната рекичка и две странични ерозии, който спират във възвишението. В хълма има по-дълбоки ерозии, които представляват голям интерес. Ще рискуваме още един ден, въпреки че Пърси и Алън може да не го желаят. Не е лесно идването дотук. Утре ще ги оставим сами и ще тръгнем по другия бряг на рекичката.

Пуйките бяха малко прегорели от силната жар, но добре изпечени. Извикахме Пърси Норман и Алън Ландис. Вечерята премина в атмосфера на подозрителност. От тъмните кьошета на спалните си чували те сигурно са следили, като си подаваме мострите.

Не се издадоха с нищо. Попитаха само къде са убили дивите пуйки, ядяха с ръце лакомо и чак когато оглозгаха последния кокал, се прибраха в чувалите си с едно важно „лека мощ“ и „мерси“.

Поведението на Пърси и Алън при вечерята, както и всяко тяхно движение ги издаваше, че те ни подозират. Те разбираха, че ние страним от тях, но се пазеха от повече премеждия и опасности. Краката им не бяха напълно заздравели и се страхуваха Мартин Ларсензвей да не каже, че тръгваме. С раздвоени мисли те си легнаха, смълчани. Добре схващаха, че са изпаднали в немилост. Това беше една от най-тежките ни нощи. Бяхме се разделили след вечерята като съперници на нещо, което не ни принадлежеше, но което си оспорвахме мълчаливо и враждебно. На всички ни беше твърде тежко. Нашите взаимни отношения не можеха да останат и за в бъдеще такива, каквито бяха. Ние окончателно бяхме разделени.