Читать «Съкровищата на Дяволската планина» онлайн - страница 84

— Предполагам, че ако проучим наноса на Карао — продължи Мартин, — ще намерим същите диаманти и злато, които мъкнем от толкова километри през зеления ад. Безсмислено е обаче да се доверяваме на Пърси и Алън. Тяхното коварство е неизлечимо. Все пак още не сме сигурни дали въобще ще можем да се измъкнем оттук. Реката Карони е далече. След тая пустиня следва джунглата, която трябва да преминем. Собствената ни съдба е застрашена. Нека отбележим точно мястото и го проучим, а после ще решим как да постъпим. Помислете колко много сме дали от себе си, докато стигнем дотук. С Алън Ландис и Пърси Норман сме имали досега само неприятности. Във всеки ъгъл на тяхното приятелство се крие някаква подлост. Отказвам се да служа на окончателното ни загиване, ако им дам в ръцете смарагдите. Моля да не се насилвате с чинопреклонение. Не ме интересува, че те са ни шефове.

Краката още ме боляха. Прекъснах риториката на Мартин Ларсензвей и казах, че аз оставам да пазя чантите. Имах достатъчно емералди, за да бъда лаком за повече. Имах нужда от спокойствие, за да запиша в дневника си маса подробности.

Преди да се разделим, отидохме при чувалите за спане. Алън Ландис и Пърси Норман закусваха, заврели се в чувалите си. Чантите им висеха отвън, окачени на забити дървени шипове в палмите.

— Как се чувствувате, Пърси? — провикна се Мартин Ларсензвей. — Сигурно краката ви болят. Пазете ги, че имаме още много път за ходене през джунглата. Почивайте си, Лабо ще ви прави компания. Ние отиваме на лов за диви пуйки, много са вкусни.

— Отлично — обади се Алън Ландис. — Съжалявам, че не можем да ви придружим. Камъните са разранили левия ми крак, превързах го с пресни листа от ония, които ми даде Игор Незнакомов.

— Сами са се арестували. По-добре! — каза Игор Незнакомов.

— Ако ти се случи някоя неприятност — обърна се към мен Мартин Ларсензвей, — откъдето и да дойде, изпрати ни една червена ракета по посока на вира. Ние ще бъдем някъде наблизо.

Изпратих ги и се върнах да наклада огън. Опекох една дива пуйка за закуска и обед. Миризмата на печено стигна до носовете на Алън Ландис и Пърси Норман и те попитаха дали има по едно парченце и за тях.

— Има, ако слезете да си вземете.

— Не мога да мърдам краката си — каза Пърси Норман, — превързал съм ги.

— Не, не ми трябва твоето вмирисано месо — сопна се безочливият янки.

— Ваша работа! Който е гладен, да дойде и сам да си изпече месо.

Сребърният звън изчезна. Мина се доста време. Исках да чуя още един път тоя сладък звук, който ме примиряваше със скуката. Копнежът да предам в дневника си преминаването от оазиса дотук без преувеличение на изтезанията ме вдъхновяваше. Желаех да използувам свободата си за писане, защото трагичните ни преживявания щяха да загубят своя ефект, ако отложех за по-късно тая работа. Всеки ден се натрупваха все по-нови и по-интересни приключения и старите избледняваха в паметта ми.