Читать «Съкровищата на Дяволската планина» онлайн - страница 85

Времето ми принадлежеше. Чаках само сребърното звънче да ме зарадва. Трябваше да опиша преживявания и мисли, които да изразят правдиво това, което остана зад нас.

Нещо неясно изшумя над мен. Стори ми се, че чувам човешки глас.

— Кескади, кескади — повтори се над главата ми.

Птица с черни, изпъстрени със синьо пера, с глава на яребица се вдигна от палмата и кацна на зелените лишеи. Звучно за четвърти път се чу думата „кескади“. Така ясно тая птица произнесе френската дума, като че ли беше човек.

Докато се опомня и погледна към нея, тя избяга. Палмите се поклащаха. Алън Ландис и Пърси Норман може би спяха.

Животът си течеше и ни изпитваше жестоко.

Отворих отново дневника си и записах как се яви чудната птица кескади.

Смарагди, сребърно звънче и едно кескади — това беше настоящето. И редом с него — река Карао с нейните хищници, кайманите и алигаторите, които лазеха по наноса.

Изящните палми и глицинии потръпваха, небрежно навели главите си. Денят си отиваше, слънцето се беше покачило над Сиеро де Паско в Андите и придаваше на снежния връх лъчист изглед.

Излегнах се и се отдадох на мислите си. Друг път не би ми се удал удобният случай да бъда така самотен, да забравя, че ни предстои преминаването на още десетки километри през непроходими места, да се насладя на удоволствието, че живея далече от незадоволения свят на алчущи, които никога няма да чуят сребърното звънче, никога няма да видят как се самоизяждат чудовищата каймани.

Бях забравил за кожените чанти на моите другари. Те бяха там между камъните, където ги скриха. Исках за последен път, преди да се стъмни, да чуя звънеца на сребърната камбанка.

На хоризонта розова с жълт блясък линия показваше, че слънцето се е скрило зад Андите. Мартин Ларсензвей, Игор Незнакомов и Иван Горилата още ги нямаше. Пърси Норман и Алън Ландис не се обаждаха. Прощалното сияние на залеза се изтегляше. Станах и запалих огъня. Друго осветление нямахме. Те можеха да се заблудят. Не знаех точно от коя страна ще се върнат. Часовете минаваха и нощта се спусна.

Няма по-мъчително за човека от това да мисли само лошото. Тъмнината тук беше опасна, защото се намирахме в местност, която е част от Дяволската планина. Светлината на огъня осветяваше само един малък кръг, зад който се чуваше тракането на челюстите на кайманите и алигаторите. Това зловещо тракане съвсем не приличаше нито на сребърното звънче, нито на кескади.

Маймуните предателски си шепнеха и сигурно се наговаряха да слезнат на земята и да задигнат нещо. Поставих дълго дърво на огъня и зачаках, ако слезнат, да ги разгоня със запалената главня. Тяхното нахалство ми беше известно. В тъмнината те можеха да направят всичко, което им скимнеше. Не бих могъл да ги спра, ако нападнат Пърси Норман и Алън Ландис. Кайманите, привлечени от огъня, можеха също да довтасат. Положението ставаше опасно, колкото повече се бавеха Иван Горилата, Мартин Ларсензвей и Игор Незнакомов. Аз не можех да виждам по-далече от осветения кръг. Не можех и да напусна огнището. Достатъчно беше само едно нападение на маймуните и аз трябваше да стрелям, без да мога да спра. Дойде ми наум за спасителната ракета. Извадих една червена ракета, запалих фитила й от главнята и я хвърлих срещу маймуните.