Читать «Съкровищата на Дяволската планина» онлайн - страница 31

Как щяхме да носим пълните чанти със скъпоценните кристали — никой не знаеше! Всеки трупаше в чантата си късове от разни кристали, вкусваше от насладата, че ги притежава, и се самоизмамваше. За това как ще ги смъкнем до Ориноко, никой не споменаваше. По цял ден изоставяхме индианците в лагера и се шляехме из прохода. Не чувахме от захлас дори клокоченето на водата в дупката. До нея наносът се стесняваше, беше воден и мъчно се ходеше по него. Векове буйната вода беше плискала и изхвърляла наноса, беше дълбала скалата и си беше направила солидно корито, по което течеше стремглаво. Златни люспи светеха всред наноса, но от тях никой не се интересуваше. Само някои по-големи друзи привличаха вниманието ни.

Съвършено безсмислена беше лакомията ни, защото често едвам влачехме краката си, камо ли да носим тежките чанти — над десетки килограми. Пърси и Алън бяха така увлечени в занятието си, че на всички наши опити да заговорим за нещо друго отговаряха гневно: „Това не е ваша работа.“ Алън беше ръководителят на експедицията, а Пърси неговият помощник. Тях не ги интересуваше вече научната работа: да определим какъв е точно варовикът, коя е причината за метаморфозата в пукнатината, под която излизаше река Чурун, каква е основната скала.

Големите осем сантиметра кристали железен пириш, слепени, имаха по повърхността си дълбоки резки в няколко посоки, което показваше, че са ставали в различни направления движения на варовития масив, а може би и на основната скала. Нашите ръководители само поглеждаха тези не по-малко интересни кристали, ритаха ги и ги отминаваха, всецяло погълнати от тия в итаколомита и ония в мраморизирания варовик, движеха се като сомнамбули, чупеха с чуковете си всяко златно парче и го скриваха в чантите си.

Приижданията на река Чурун бяха отнесли много кристали надолу към Карао и Карони. Отдавна се говореше, че по Карони са намирани диаманти и смарагди. Нямаше вече свободно място нито в чантите ни, нито в джобовете на кожените якета, където можеше да се скрие някой кристал. Една сутрин, като гледах как моите спътници се чудят къде да пъхнат новите екземпляри, предложих, за да не носим излишно непотребни скали, да седнем някъде край реката, да ги измием и очукаме.

Без да повтарям, взех си чантата и се разположих край реката. Последваха ме Мартин Ларсензвей, Иван Горилата и Игор Незнакомов. Цялата сутрин промивах моята плячка, излишното изхвърлих. Набрах големи листа и внимателно опаковах здравите и скъпи кристали.

Товарът ми се намали на по-малко от половината. От постоянното навеждане през последните три дена кръстът ме болеше. Изкъпах се и легнах на наноса.

Слънцето преваляше зад големите дървета на запад. На десет метра от мене Иван Горилата нареждаше своите скъпоценности. Преглеждаше ги с лупата си да не са пукнати и си подсвиркваше. Другите се скриха из върбалака. Индианците ловяха риба и се чудеха, че сме дошли чак тук, за да събираме камъни, а реката Чурун бързаше, загребваше от наноса и го влачеше към Карао.