Читать «Съкровищата на Дяволската планина» онлайн - страница 26

В тая осветена долина преобладаваха цитрусовите храсти. Петуниите бяха два метра високи с накацали по тях златнозелени и жълти бръмбари, диви пчели и прекрасни, непознати за мен насекоми, с много дълги задни крака и нежни и прозрачни крилца. Милиони мравки бяха нагънали дивите бананови дървета. Нарове, големи колкото малка детска глава, и още неузрели ананасови плодове висяха и ни канеха на вегетарианска закуска. Пърси и Алън се нахвърлиха на тях, но се разочароваха. Рано беше да се ядат. Трябваше да почакаме поне още петнадесет дни. Наровете и портокалите обаче можеха да се смучат.

Наредихме индианците да наловят риба, а ние се пръснахме да изследваме реката. Промъкнахме се между храстите на юг и стигнахме до варовития масив, пропукан на две, с посока от север към юг. Двата бряга на варовика образуваха проход, дълбок около 500–600 метра, който опираше до висок бряг от същия юрски варовик на водопада „Момина вежда“. Водата течеше между два бряга от червено оцветен нанос. Нямаше никакво съмнение, че това е река Чурун, която изчезваше в бездната на водопада. Оттам дотук тя се губеше под варовития масив. Трябваше да узнаем върху какво лежеше варовикът. Влязохме в прохода, за да изследваме наноса. Само от него можеше да се открие от какви породи скали се състои Дяволската планина. Всичко наоколо беше покрито от плътна растителност, мочурища и нищо не се виждаше.

Преди да се пръснем в разни посоки, уговорихме се да не се отдалечаваме един от друг повече от сто метра и да поддържаме непрекъсната връзка помежду си. Но какво се оказа? Пет минути след като се разделихме, изпаднахме вече в безизходност, гласовете ни изчезнаха. Никой не се обаждаше на повикванията. Само малко да мръднеш встрани, и някой бодил се закача за дрехите. Пресегнеш ли да се откачиш от едната страна, закачиш се от другата. Замахнеш с яд да се откачиш и трети бодил се забива в бедрото, мръднеш да промениш посоката и десният крак затъва във вода. Измъкнеш го и дупката се закрива — тресавище.

След три часа давене из тия тресавища ние се добрахме до скалите и се вмъкнахме в прохода. Откъснахме по един великолепен нар, седнахме на една скала и се ослушахме в бълбукащия шум в дъното на прохода.

Големите ни ботуши, доста вече изпокъсани, бяха пълни с вода, та ги събухме да поизсъхнат. Пърси и Алън с Мартин Ларсензвей отидоха да се окъпят.

Какво ли нямаше из храстите! Змии гонеха мишки, гущери прескачаха по скалите, всевъзможни буболечки се катереха по храстите, други прехвърчаха с разперени червени крилца. Хиляди мравки ни полазиха и трябваше да пренесем всичко до реката, където се къпеха Пърси и Алън. Поради многото каскади и бързеи в тая част на Чурун нямаше опасни змии и алигатори, имаше само вкусна риба.