Читать «Съкровищата на Дяволската планина» онлайн - страница 16

Председателят на република Венецуела, диктаторът Гомец, щеше да оформи за тях концесиите за дирене и експлоатация на земно масло. От нас зависеше не само да докажем дали има земно масло в тоя недостъпен за човешки крак триъгълник, но и колко да заплатят на Гомец за изключителното право само те да работят там. И двете страни разчитаха в своите сметки на нас. Гомец — на нас българите, и руснака, а Петролният картел — на нас и двамата си нюйоркски представители. Гомец искаше да знае вероятното богатство на залежите. Съобразно на това той щеше да определи своето възнаграждение, независимо от държавните такси. Петролният картел също се интересуваше на първо място от земното масло, но не би пренебрегнал и другите богатства на Дяволската планина, например злато, диаманти и емералди. И двете страни разчитаха само на нашите проучвания, без да слагат в сметката нашите чувства и настроения. Никой в тая част на света, където си уреждат личното благоденствие разни диктатори като Гомец, наречен Анденския тигър, и шепа капиталисти от Лондонското Сити и нюйоркската Уолстрийт, не можеше да си позволи лукса да мисли за обикновените човешки чувства и разочарования.

Там някъде в махагоновия си кабинет диктаторът Гомец може би разговаряше в момента с всесилния представител на Петролния картел мистер Дейвид Мередит Уатсон, а нас ни се пукаха устните от вятъра и праха. Капнал от умора, докато се изкачи до водопада, Иван Горилата полегна по гръб и очите ни се срещнаха. Той се усмихна и хвана Мартин Ларсензвей за ръкава. Норвежецът го потупа по коляното и попита:

— Ти като че ли навехна крака си? Боли ли те много?

— Не особено много. От коя страна ще слезем?

— Ти полежи, аз ще проверя — каза Мартин Ларсензвей — може ли да слезем отдясно. Отляво е невъзможно. Както знаеш, едва можахме да се изкачим.

Оставихме десетина индианци да пазят Иван Горилата, а с другите се спуснахме надясно между разхвърляните блокове варовик. Положението ни беше трудно. Катаклизмите през вековете бяха трупали и разрушавали скалите, та довлечените отнякъде блокове граногнайси лежаха над или под юрските варовици. Никаква пътека не показваше откъде може да се мине. Върнахме се, натоварихме багажа си на индианците, взехме Иван Горилата и почнахме да се провираме между блоковете с посока към кутела на водопада.

С огромни усилия се мъчехме да се закрепим на блоковете, за да не се сгромолясаме с тях в бездната, пронизвани от вятъра, който се спускаше от снежните върхове. Крепеше ни само безумната смелост на хора, вкусили докрай горчивината на своята безотечественост, които могат да се опият само от острите усещания на играта със собствения си живот. Скрити в храсталаците като микроби, загубени във величината на необятната планина, ние виждахме в далечината само мъглата, без сами да бъдем видими за нечие око. На стотици километри на запад наблюдавахме как експлодират по снежните върхове на Андите жълтите и морави багри на залеза. Когато най-после стигнахме долу, изминаха още няколко часа, докато открием палатката на Алън Ландис. Студът ни пронизваше. Облякохме си кожените якета и се настанихме около огъня, запален в скалистия заслон. Индианците се прибраха в своите палатки. Нощта се спусна непроницаема. Водопадът гърмеше на стотици метра от тътена на падащата вода, като че ли клатеше скалата над главите ни.