Читать «Съкровищата на Дяволската планина» онлайн - страница 17

Алън Ландис призна, че когато сме се забавили, изгубил надежда да ни види повече. Пърси Норман си разменяше тютюна с Мартин Ларсензвей. В същото време Иван Горилата помагаше на Игор Незнакомов да доопекат дивите пуйки за вечеря. Индианците ги бяха само опушили. Зелените звезди по небето ни търсеха в тая дупка на скалата, мигаха и вероятно се чудеха как беше възможно ние да стигнем дотук, преди да са сторили това коренните жители на Венецуела. Можехме ли да им обясним, че индианците не ги интересува какъв е варовитият масив, който лежи върху граногнайсите, нито ги занимава неговата дебелина. Това беше само наша работа и за нея си изпотрошихме краката. Слизането ни предизвика срутването на хиляди тонове скали, които едва не ни завлякоха със себе си. На много още километри надолу те продължаваха да ни създават неприятности и не ни позволяваха да узнаем какво лежи под тях. Нямаше съмнение, че под кутела на Чурун лежи варовик, но нас ни интересуваше какво има под него. Всичко беше храсти и между тях свлечени лавини от варовити късове. Излишно беше да останем по-дълго тук. Решихме на сутринта да се спуснем по Чурул, дано там открием основния масив. При най-малкото допиране сипеят се срутваше, повличаше ни, без да можем да се спрем. Рискувахме да паднем в някоя пропаст. Качването до водопада беше много трудно. Ние се изкачвахме само по скали, четири километра на запад от водопада. Слизането обаче ни постави на страшно изпитание. Отначало се опитаха да минат напред като по-опитни индианците, но след като няколко души пострадаха, отстъпиха на нас първенството. Ние се навързахме за въжета и закрепени за храстите и дърветата, на етапи спуснахме хората и сандъците един по един. Като дъждовни капки потта се стичаше по лицата ни. На места сипеят се срутваше в продължение на петнадесет минути и ние трябваше да го чакаме да спре и тогава да подновим слизането. Всеки за себе си трябваше да мисли къде да стъпи и за какво да се хване. Растителността ставаше все по-гъста. Лианите и глициниите се увиваха около дърветата и трябваше да се изсичат, за да минем. Попаднахме в такава плътна зелена маса, че трябваше да се ориентираме за посоката, преди да направим крачка напред.

Водопадът се чуваше като далечно ехо, а Чурун никъде не се виждаше. Всички опити да я открием останаха напразни. Вековни исполини с увиснали във въздуха корени и дебели махагонови дървета ни ограждаха и лишаваха от възможността не само да се ориентираме, но и, да се движим. Едва успявахме да прехвърлим сандъците с багажа през плетениците от лиани. Хората заставаха кой където намери свободно място. Пърси и Алън се провираха, ругаеха, удряха с мачетите си, закачаха се с пушките за клоните, но все пак не забавяха хода си. Следваха ги Иван Горилата и Игор Незнакомов. Ние с Мартин Ларсензвей се движехме най-отзад, за да не избяга някой носач индианец.