Читать «Съкровищата на Дяволската планина» онлайн - страница 14

Много хиляди, милиони години ерозията на дъждовете и ветровете, земетръсите и вулканите е дълбала снагата на Сиера де Пакароима. Вековни гори и джунгли по ниските места покриват тая могъща снага и я правят недостъпна за хората. Изумителни са богатствата и красотите на реките Карони, Парагуа, Карао и Чурун, с техните бързеи, каскади, притоци от езерата и най-високия в света водопад „Момина вежда“. Това е зрелище, което мъчно може да се опише и предаде с думи. Милиони искри капки вода падат от един километър височина (водопадът „АпеМей“ или „Момина вежда“ е висок 1070 метра), поглъщат слънчевите лъчи и се скриват в листата на вековната гора. Водата излиза горе от две пещери във варовития масив, спуска се от шеметна височина до първия праг. Там се образува езеро и чак тогава тя скача от 350 метра в пропастта, разбива се на капки и произвежда непознат за човешкото ухо шум. А долу, в низината на север, се вижда бяла ивица пяна, която се поглъща от коритото на потайната река Чурун.

Нашата експедиция трябваше да проучи не всички съкровища на Сиера де Пакароима или Дяволската планина. Задачата ни беше по-ограничена: да установим откъде да започнат бъдещите проучвания за земно масло на англо-американския петролен картел. В един слънчев ден на септември 1918 година ние натоварихме два камиона с багаж на шлепове и потеглихме за селището на индианското племе Сигароси, в подножието на недостъпната Дяволска планина. Влекачът ни закачи на пристанището Сиудат Боливар на Ориноко, спря за два часа при устието на река Карони и ни вмъкна през джунглите към селището на индианците.

Редицата технически подробности, неизбежни за всяка експедиция, успяхме да уредим сравнително бързо. Наехме при сигаросите петдесет души за носачи, оставихме камионите долу, разпределихме ламаринените сандъци върху гърбовете на новите ни спътници и поехме към височините на Дяволската планина. До водопада достигнахме без особени трудности след два месеца — защото част от носачите индианци се разбунтуваха.

Застанали над пещерата, от която излизаше водата ва водопада „Момина вежда“, ние бяхме само половината от експедицията: двамата българи и норвежецът, придружени от двадесет и пет носачи индианци. Другата половина, състояща се от англичанина, американеца и руснака Игор Незнакомов с още двадесет и пет носачи индианци, се опитваха да приближат купела на гигантския водопад.

На север в простора пред нас се скриваха в мъглата на далечината двадесет щата на Федерална република Венецуела. Повърхността, която можеше да обхване бинокълът, се сливаше в безкрайна плътна зелена маса, прошарена с червените петна на пустинята Карао, и далече зад нея пак зеленина, която се сливаше с ляноса на река Ориноко. Вдясно и вляво сложна планинска система, обхваната от ниски възвишения, представляваше Венецуелската Гвиана — още не напълно изследвана област, богата с железни руди, злато и диаманти. Вред се виждаха блата и чудни острови от джунгли, в които обитават най-редките хищници и животни, отдавна изчезнали другаде.