Читать «Съкровищата на Дяволската планина» онлайн - страница 15

Любен Христофоров

От тая голяма височина над водопада ние се опитвахме да определим откъде идва река Ориноко, която навлиза на 3 с.з. от Сиера Невада де Мерила във Венецуела и отива право на изток. Река Ориноко приема редица големи притоци — колумбийската река Мета, река Апуре, река Карони, и се влива в Атлантическия океан, а Сиера Невада де Мерида се извива на североизток и продължава през Карибско море до Големите Антилски острови.

На границата между Колумбия и Венецуела, при прохода Кукута, Андите се разклоняват на запад, на североизток и югоизток в три планински вериги: Сиера де Периха, Сиера де Мерида и Сиера де Пакароима. На запад Сиера де Периха се разкъсва на две нови вериги. Едната от тях се нарича Сиера де Толима, осеяна само с вечни ледници и голи скали. Там не се вижда нито едно стръкче трева. Нищо освен черни мъхове и лишеи, сняг и ледове, и то само на 400 километра от екватора.

Пред нас, почти на бразилската граница, върху 560000 квадратни километра живееха по-малко от 3500000 население от креоли, мулати, пеони и разни народности, всички поданици на най-неуредената република в света — Венецуела.

Дяволската планина, на която устроихме нашия лагер, е част от Бразилска Гвиана. От нейното плато извира река Чурун, която изцяло е покрита с дебели юрски варовици, пробила ги е и през пещерата, под огромно налягане скача и образува водопада „Момина вежда“, тече след това през най-непроходими пропасти и падове, докато се влее в река Карао — омагьосания приток на Карони. На изток Дяволската планина се разклонява в още две по-ниски вериги и разделя Британска от Холандска Гвиана.

Точно зад гърба ни се извисява дебел масив от същите юрски варовици: голи, напукани, покрити с праха на вековете.

Спряхме да си починем, преди да изследваме платото, придружени от шума на бълбукащата вода на река Чурун. До мен приседна най-големият оптимист, Иван Горилата, забучил лулата си в уста, вперил поглед към мрачната низина, през която трябваше да минем пешком, за да я изследваме — работа, за която се изискваше не само действителен оптимизъм, но и стоманена издръжливост. Надвесен над водопада, Мартин Ларсензвей, гигантът норвежец със златни коси и орлов нос, без да говори, се взираше в падащата вода.

Долу някъде под нас се бореха с лианите и пропастите нашите колеги и другите индианци. Платото на Дяволската планина се спускаше ниско към реката Парагуа. Там се намираха реките Карао и Карони. Мартин Ларсензвей ме повика и ми посочи препятствията, през които трябваше да преминем, преди да слезем до река Карао: стръмни, покрити с мокри мъхове каскади и бързеи. Самолетите предварително бяха очертали нашия обект: триъгълника между Парагуа, водопада и Чурун. Този триъгълник ние трябваше да проучим за Петролния картел, предприятие, създадено във Венецуела, за да не си пречат американският „Стандарт“ и английският „Шел“. Тези два колоса не държаха никаква сметка за разноските или за непроходимостите на Дяволската планина. Тях ги интересуваше не човешкият живот, а къде има земно масло и затова искаха от нас само едно: да проучим тая неизследвана област и да представим най-късно, след осемнадесет месеца нашия доклад.