Читать «Томас Ман и романът му „Вълшебната планина“» онлайн - страница 7

До Първата световна война Ман написва още няколко новели, издадени в отделни сборници, няколко есета, сред които се открояват „Билзе и аз“, „Опит върху театъра“ и особено важното за неговата еволюция „Равносметка с Рихард Вагнер“, пиесата „Фиоренца“, романът „Кралско височество“ и започва работа над двата си крупни романа „Признанията на авантюриста Феликс Крул“ и „Вълшебната планина“.

Самата война обаче предизвиква у него временно прекъсване в идейното развитие, което иначе е отразено в творбите му така дълбоко, както при никой друг писател. Той я възприема като народна война, вижда в нея величието на едно културно морално самоутвърждение на Германия и я приветства в статията си „Мисли за войната“ и в есето „Фридрих и голямата коалиция“. Това го довежда до болезнен няколкогодишен разрив с по-големия брат, с когото ги свързва не само братската връзка, а и тясна творческа дружба. За Хайнрих Ман, оформил се още на младини като прогресивен писател с подчертана сатирическа насоченост и като политически безкомпромисен мислител, е пределно ясно какво представлява по същината си кайзерова Германия и каква е ролята й в тази война. За него литературата и политиката имат един и същи предмет, еднаква цел в живота и трябва да се проникват една от друга, за да не се изродят и двете. Към този възглед, нееднократно формулиран почти по същия начин, ще еволюира след войната и по-малкият брат, но засега той ще се опита на цели седемстотин страници (есето „Възгледите на един аполитичен човек“) морално да оправдае загиващото буржоазно общество.

Това злополучно есе в твърде неподходящо за задачата му време — при поражението на кайзерова Германия, в разгара на революцията — изиграва обаче и своята полезна роля. Заставяйки писателя да прекъсне работата си над „Феликс Крул“ и „Вълшебната планина“, то поглъща в себе си оня мисловен баласт и ония погрешни възгледи, които иначе неминуемо биха влезли в тези произведения, защото Томас Ман действително е такъв, какъвто ще го определи към края на живота си Хайнрих: „Пишейки, той възпитава сам себе си, обхваща с всяка книга все повече от живота, достига през това на етапи, на етапи овладявано знание към оная мъдрост, която е целта му.“ А десетилетия по-късно самият Томас ще даде най-точно определение на тази си книга, като ще я нарече „един последен, голям и не без блясък воден ариергарден бой на романтично бюргерското“ в него.