Читать «Томас Ман и романът му „Вълшебната планина“» онлайн - страница 6

Той е на двадесет и три години, когато излиза първата му книга — томчето с новели „Малкият господин Фридеман“, и вече е преполовил работата си над „Буденброкови“ (1901 год.), роман, който ще му донесе световна слава. Две години по-късно ще излезе сборникът с новели „Тристан“. Двете новели — „Тристан“ и „Тонио Крьогер“, прибавени към „Буденброкови“, ще доочертаят всъщност още тогава кръга от теми или по-скоро границите на общата тема, на която Ман ще посвети целия си живот и творчество. Те ще дооформят и неговия своеобразен, епически ироничен стил на разказване, запазил същината си до последната му творба, който великолепно отразява начина му на съпреживяване на света. Така нареченият „лайтмотив“, особено характерен за произведенията му, се появява още в „Буденброкови“ под влияние на Толстой, но там, както и у учителя му, има само директни портретуващи функции, докато в по-късната новела „Смърт във Венеция“ и най-вече във „Вълшебната планина“ системата на лайтмотивите става композиция на идеите и темите, защото Ман се опитва твърде успешно да уподоби епическата композиция на музикалната, на симфоничната. Въпреки че той никъде не усложнява фабулата си, която е обикновено проста като библейска история, а и образите му са достъпни, воденето на разказа, тънката игра на мотивите в него, епическата битка на тези и антитези с едновременното им иронизиране, богатството на идеите, дълбочината на подтекстовите пластове в символите и доведеното до най-голяма висота изкуство на пародирането — всичко това изисква наличието на значителни интелектуални предпоставки у читателя. Ироничното дистанциране от всяка теза и всеки герой е особено характерно за него, а пародирането на отминали стилове и форми и на митовете отразява по-късно формулирания му възглед, че в условията на капитализма изкуството всъщност е мъртво и може да съществува истински вече само като пародия на себе си.

Реалист с рядка вярност към действителността (към всяка своя книга той извършва страхотна проучвателна работа), Томас Ман веднага след „Буденброкови“ престава да принадлежи към класическия реализъм, заедно с новия век се приобщава и към новите методи в изкуството. Защото… „както не може да се разбере новото и младото, без да си в традицията като у дома си, така и любовта към старото ще си остане неистинска и стерилна, ако се затвориш за новото, което с историческа необходимост произтича от него“. Но той рязко се извисява над всякакви модни течения, залели Европа веднага след Първата световна война, остава докрай верен на изконните начала и на традициите в разказваческото изкуство, като само предпазливо ги дообогатява с някои нови прийоми, подсказани му от последните постижения на науката. Като никой друг в Германия след Гьоте той успява да свърже плодоносно художественото с научното, без нито за миг да забравя относителната във времето достоверност на всяка научна истина. Показателен пример за тоя му метод е неговото отношение към покоряващия тогава Западна Европа с идеите си Зигмунд Фройд. Търсейки начин да навлезе художнически в сферата на рефлективното и подсъзнателното у човека, Ман ще възприеме нещичко от психоанализата, ще възхвалява по-късно създателя й като създател на „истинската антропология“, но в романите си („Признанията на авантюриста Феликс Крул“ и „Вълшебната планина“ — образа на д-р Кроковски!) ще пародира по своя си начин психоанализата и артистично ще се надсмее над нейните жреци.