Читать «Съдебно дело: Целувката» онлайн - страница 3

— Как беше облечена? — помогна му председателят да преодолее смущението си.

Щурманът позатвори очи, да я види отново в паметта си.

— Не знам. Май че беше гола. Или имаше около гърдите и кръста си венци от цветя. Не помня. Нали ви казвам, беше невероятно красива.

— А после какво стана, помните ли?

— Да, после… Извинете, сигурно ще ви прозвучи чудовищно, но нали трябва да се каже цялата истина! После аз се хвърлих в обятията й и усетих, че тя също ме обича с такава сила, с каквато я обичах и аз. Имах чувството, че това е жената, за която цял живот съм копнял. И я целунах, в една безкрайна целувка се целунахме… После не помня. Събуди ме докторът.

— А хората, искам да кажа, тамошните, какво правеха?

— Когато отворих очи, вече ги нямаше.

Съдията отдясно пак се завъртя на стола си и явно се готвеше нещо да каже, но председателят го изгледа с досада, рече:

— Как си го обяснявате, щурман?

— Вероятно са се изплашили, че с бурното си гостоприемство са причинили смъртта ни, но те не са виновни. Те сигурно и не подозират, че има вируси и че при целувката техният вирусен свят, девствен и свиреп срещу всичко чуждо, ни е убил така мълниеносно. Може също ние да сме ги убили с нашите вируси и да лежат някъде из гората. Предлагах на доктора да ги потърсим, но той категорично настоя веднага да напуснем планетата. Беше много изплашен, предполагам, затова още там си съчини и версията, че не е имало хора. Да ни накара да тръгнем веднага.

— Те не са виновни, но вие, които сте хукнали да се целувате с тях… — не издържа в безпристрастието си председателят, а съдията от дясната му страна отброи тържествуващо:

— Трето нарушение на правилника за контакт с чужд органичен свят.

— Казах ви — сопна му се със същата мрачна тържественост щурманът. — И трийсето да е, аз поне не можех да не го направя. След като толкова векове сме жадували… И да се натъкнем на хора като нас съвсем като нас…

— Разказвайте нататък! — с повелителен жест възпря председателят надигналата се свада.

— Мъчех се да помагам на доктора да спасим когото можем, макар че едва се държах на краката си. За съжаление той имаше само два апарата изкуствено сърце. Но не е виновен докторът. Кой да си помисли, че ще стане нещо такова, всички така изведнъж… Докато оправи мен, докато оправихме Дара, спирането на сърцето у другите бе траяло фатално дълго.

— Защо не ги върнахте за изследване?

— Докторът каза, че смъртта им е ясна и че ние скоро ще се върнем. Затова ги погребахме. Разбира се, в херметична изолация.

— А как си обяснявате, че той единствен остава невредим? Не се ли е прегръщал с някого от аборигените?

— Не видях. Аз не видях и другите да се прегръщат с тях, бях изцяло заслепен от красотата на моята посрещачка. Но сигурно също са го направили, щом са мъртви.

— Защо докторът тъкмо вас се е заел най-напред да спасява? И защо после тъкмо тази от жените сте спасили двамата, а не вашата партньорка например? — отмъстително избухна заядливият съдия, след като председателят запита двамата си помощници дали имат допълнителни въпроси. Той самият бе вече приключил с разпита.