Читать «Съдебно дело: Целувката» онлайн - страница 2

— Пак ще ви прекъсна, щурмане. Нормално ли беше настроението на кораба, когато наближихте планетата?

— Е, вярно, бяха ни стегнали вече шлемовете…

— Та вие с шлемовете ли летите?

— Не, не, такъв е изразът. Искам да кажа: гладът на сетивата и затвореното пространство причиняват разни неврози и депресии, кавги за най-малките дреболии и изведнъж — такава планета! Как да не обезумееш?

— Имаше ли психическа несъвместимост сред екипажа? Двайсет месеца не е чак толкова много, били сте все опитни космонавти, всички сте били със съпругите си.

Красивият щурман наново си пое дъх — шумно като някаква засмукваща машина.

— Екипажът беше добър, понасяхме се. Всичко започна изведнъж, щом наближихме планетата, щом и, през илюминаторите можеше вече да се види какъв рай е, а като се появиха и хората…

— Значи потвърждавате изявлението си пред следователя, че на нея има хора, приличащи на нас?

— Има — отвърна щурманът.

— На следствието лекарят е казал, че не ги е видял. Апаратурата не ги е заснела, кому да вярваме?!

— Знам. Но той остана в асансьорната ракета. А записната апаратура… Вероятно не са попаднали в обсега й. Всичко стана и много бързо.

— Разкажете точно как вие сте видели нещата!

— Цяло денонощие изучавахме планетата от най-ниската орбита и повече нищо не бе в състояние да ни задържи. Приказен свят! Разкошни гори и поляни, реки и рекички, езера и океани, и цветя, цветя, цветя! До един се натъпкахме в асансьорната ракета…

— Първо нарушение на кодекса! — обади се съдията, който седеше отдясно на председателя.

— И вие бихте го направили! — озъби му се щурманът. — Дори командирът не пое риска да принуди някого да остане. Нетърпението ни да се слеем с простора, да тичаме и да крещим, да изкрещим от себе си всичката мъка по простора, насъбрала се у нас още в гените ни, бе ни превърнало в зверове. Бихме го разкъсали, ако се опиташе макар и за час да ни попречи. Гърдите ми щяха да се пръснат, докато се спускахме тия сто километра през атмосферата, главата ми бучеше, сякаш орган свиреше в нея, тържествен и победоносен. И щях наистина да се пръсна, ако веднага не бяхме отворили, ако веднага не бяхме изскочили…

— Без шлемове? — повторно се обади съдията отдясно на председателя.

— Кой ти мислеше за шлемовете! Докторът крещеше зад нас, но нали и неговите изследвания…

— Второ нарушение на кодекса! — отбеляза заядливият съдия и самодоволно се завъртя на стола си.

— И двайсето да е! Може би все пак щяхме да ги, сложим, аз поне си помислих тичешком да го сложа, но тогава се появиха хората. Хора като нас, хора без шлемове.

— Опишете ни ги! — рече председателят и се мъчеше да изглежда равнодушен — единственият равнодушен в залата.

— Не ги видях добре. Изтичаха към нас откъм близката гора със смях и с отворени обятия. А към мен тичаше най-красивата жена в Галактиката. Беше разперила ръце да ме прегърне и аз исках пръв да стигна до нея, за да не ме изпревари някой. Имах чувството… — щурманът внезапно се прекъсна, усетил навярно и с гърба си враждебната наеженост на публиката. В края на краищата жена му бе тичала до него и бе загинала някъде край него.