Читать «Съдебно дело: Целувката» онлайн - страница 6

— Разузнавателен кораб с такъв малък екипаж не, може да си позволи лукса да има специален лекар — нервно отвърна обвиняемият. — Аз отговарях за цялата биосистема: храна, въздух, отопление, осветление, психологически климат. Първата ми специалност е инженер по регенерационните системи, втората — екзобиология, винаги летя и с научни задачи.

— Ще рече ли това, че изтъквате своята лекарска некомпетентност?

Председателят на съда може би искаше да му помогне, като прехвърли част от отговорността върху ония, които бяха го изпратили в рискованата експедиция, но лекарят се изпъна обидено:

— Корабът има медицински робот, способен да извършва и някои операции, има диагностичен компютър с пълна рецептура, така че и лаик би могъл да се справи поне с деветдесет на сто от случаите. А аз имам и специално медицинско образование. Фактът, че успях да изведа двама души от доста продължителна клинична смърт, да ги направя бързо работоспособни, потвърждава моята компетентност. Признавам се за виновен.

— В какво? — сякаш изненадан възкликна съдията.

— За гибелта на екипажа.

— Можехте ли да я предотвратите?

— Да. Ако предварително бях допуснал, че стресът за тях ще бъде смъртоносно силен. Ако бях се противопоставил по-категорично да не излиза целият екипаж, ако бях заставил хората поне да сложат шлемовете си. Може би привичното затваряне на главата и лицето в шлема щеше да отслаби удара.

— Нещо попречи ли ви да го направите?

— Сондите показваха пълна безопасност, обаче не съобразих, че ни показват само физическата безопасност, не и психическата. Така аз самият се оставих да бъда обхванат от общата лудост. Би трябвало да Я разберете. Аз съм екзобиолог и вече половината от живота си летя с разузнавателни кораби, разработвам теоретически възможностите другаде да има живот, а не съм открил едно микробче досега. И изведнъж — планета, пълна с живот, буен, красив, какъвто само в сънищата си съм виждал!…

— Но това не ви попречи за разлика от другите да си наденете шлема, нали? — заяде се и с него съдията отдясно.

— Лекарски рефлекс. Ние сме длъжни да пазим себе си, за да бъдем полезни на другите. Мисля, че това ме е и спасило. Самото поставяне в последния момент на шлема ме е позалисало, възвърнало е част от самообладанието ми.

— И ви е попречило да се целувате с някоя туземка — иронично продължи вместо него съдията.

— Нямаше никакви туземки — спокойно му възрази лекарят.

— Как така нямаше? Свободни ли нямаше?

— Изобщо нямаше хора!

Всички в залата знаеха за това противоречие в показанията на оцелелия екипаж и все пак свиха зиморничаво рамене. Вярата, че на тази красива планета е имало себеподобни — все едно какви, — бе осмисляла смъртта на четиримата космонавти, възвеличаваща саможертвата им при осъществяването на първия контакт с извънземна цивилизация. Защото всички тези хора се свираха под повърхността на една далечна, негостоприемна планета, по-скоро астероид, с единствения смисъл да разширяват границите на човечеството в Космоса с извечната мечта да открият някога някъде из галактическите пространства друг разум. А ето че отново се посягаше да им бъде отнето нещо далеч по-скъпо от собствения им живот поотделно — целокупната човешка надежда за общуване с други, за себепознание чрез другите. Те отново и като че ли още по-трагично оставаха сами със себе си, сами срещу себе си.