Читать «Харка — синът на вожда» онлайн - страница 81

Изведнъж Харка се сепна и дръпна юздата, така че конят му се изправи на задните си крака, а ездачите зад него също задържаха конете си.

Момчетата тъкмо бяха свили в една долчинка. Какво беше изплашило Харка? Всички се насочиха напред. И тогава разбраха.

В дола лежеше убит боец. Конят му стоеше тъжно край него. Момчетата познаха животното. Беше кафявият кон за лов на бизони, който Летния дъжд бе яздил. Боецът лежеше в тревата, окървавен и ужасно обезобразен. Бизоните бяха преминали в луд бяг през него. До прегазената му дясна ръка лежеше счупеният лък, двете последни стрели бяха паднали от колчана.

Момчетата замръзнаха мълчаливи върху конете си пред тази жертва на големия лов. Нещастните случаи по време на лова на бизони бяха нещо обикновено, всъщност всеки лов беше борба на живот и смърт.

Харка подкара своя пъстър кон към тъгуващия мустанг, погали го леко, после пое юздата му. Друго момче слезе от коня си и вдигна от разбития череп на мъртвеца орловото перо, опръскано с кръв. С бърз знак той взе съгласието на Харка и полетя на коня си по посоката, откъдето повторно прозвуча сигналът на вожда и където се събираха ездачите. Оттам вече се понесоха победните възгласи, ала момчетата нададоха първите приглушени траурни викове.

Скоро след това момчето, което беше отишло с окървавеното орлово перо за вожда, доведе Матотаупа и събралите се вече край него бойци в дола, където Летния дъжд лежеше мъртъв. Вождът не скри ужаса и дълбоката си скръб. Летния дъжд беше приятел на Матотаупа и негов най-добър другар в боя и съветник. Сега той никога вече нямаше да надава заедно с другарите си ловния и бойния възглас или да дава обмислен съвет по време на общите им събирания.