Читать «Харка — синът на вожда» онлайн - страница 82

Матотаупа остави двама бойци край мъртвото тяло и изпрати Харка с осиротелия кон в лагера. Той трябваше да съобщи какво се беше случило, за да дойдат да вдигнат трупа. Освен това жените трябваше да приготвят конете, дори да използуват и кучетата като товарен добитък, за да приберат колкото се може повече от огромната ловна плячка, преди да е паднала нощта и да са се появили вълците и койотите.

Когато Харка влезе в бивака край Конския поток, воплите се смесиха с победните възгласи, радостта — с болката. Сега Мечата орда бе запасена с месо чак до следващата зима, а освен това и с нови тетиви за лъковете си, с нови чергила за шатри и кожени завивки, с кожени дрехи за зимата. Ала те бяха изгубили най-добрия си и най-опитен боец след вожда, Четан нямаше да има вече баща.

И това ли влизаше в осъществяването на Великото заклинание? Отново се надигнаха мрачните съмнения.

Привечер Харка седеше с Четан върху един от утъпканите и разровени от копитата хълмове край бивака, разпънат отново на старото си място. Двете момчета стояха край мъртвия, увит в бизонови кожи и обвяван от вятъра, така както далеч някъде в прерията същият този вятър обвяваше и мъртвешкото ложе на майката на Харка. Четан знаеше вече, че сега той ще се пресели в шатрата на брата на Матотаупа, който нямаше син, а само две малки дъщери. Момчето седеше, подпряло чело върху ръката си, и Харка остана часове наред до него. Слънцето отдавна беше залязло, звездите блещукаха в безкрая, вятърът вееше безспир. В подножието на хълма водата шумолеше тихо и отразяваше блясъка на луната. Вечерният вой на вълците вече беше заглъхнал. За хищниците също беше останала богата гощавка.

Наближаваше вече полунощ, а пред осиротялата типи на Летния дъжд все още звучаха траурните песни.

Четан излезе от вцепенението си и се примъкна по-близо до Харка.

— Искам да те питам нещо — каза той тихо на момчето.

— Говори, мой по-голям братко.

— Ти си чул от мъжете, че не са видели бизоновите стада да пасат спокойно на юг, а че те вече са били подгонени и са тичали с все сили.

— Хау, така казаха Матотаупа и всички останали ловци.

— Как може да се подгони едно такова огромно стадо бизони?

— Може да го подплаши голяма глутница вълци или огън, или ловци.

— Надушили ли са били нашите мъже огън сред прерията?

— Не.

— Видели ли са вълци?

— Не.

— Видели ли са ловци?

— Не.

— Защо тогава стотиците бизони са се хвърлили в бяг?

— Не знам.

— Знае ли някой боец?

— Не вярвам.

— Какво мислиш ти?

Харка мълчеше.

— Какво мислят нашите бойци? Харка мълчеше. — Защо не говориш?

— И ти не всякога разговаряш с мене.

— Това е вярно. Значи, не искаш?

— Защо ти и днес не ми казваш мислите си, Четан?

— Защото се страхувам от тях.

— Вярно ли е това?

— Вярно е. Веднага да умра, ако лъжа.

Какво може да бъде това нещо, от което Четан, синът на Летния дъжд и вождът на Червените пера, може Да се страхува така, че езикът му да се вцепени?

— Вакан.

— Да. Вакан. Тайната магия.

— Така е.

— Значи, ще мълчим?

— Харка, ние мислим едно и също нещо, затова разговаряме. Като сме двама, няма да се страхуваме толкова много.