Читать «Харка — синът на вожда» онлайн - страница 83

— Да, заедно ние не се страхуваме.

— Харка … дали страшното тайнство на белите мъже е подгонило бизоните към нас?

— Възможно е. Така трябва да е.

— Затова и нашите ловци не са могли да определят в каква посока бягат бизоните и животните едва не сгазиха нашите шатри, жени и деца.

— Едва не ги сгазиха.

— Те убиха Летния дъжд, моя баща. Аз предполагам, че той е искал да отклони пътя на бизоните от нашия бивак.

— Никой човек не би могъл да свърши сам това. Когато бизоните побягнат, цяла група ловци не би могла да ги спре. Тогава бизоните стават слепи, глухи и бесни.

— Знам.

— Но как може страшното тайнство на белите мъже да изпрати бизони на нас и в същото време да съвпада със заклинанието на един червенокож? Храна ли е искало да ни изпрати, или да разруши нашите шатри?

— Не знам.

— Значи, и ти като другите не можеш да отговориш на моя въпрос?

— Не мога, вярно е.

— Разговорът беше приключен. Ала Харка остана цялата нощ край Четан и мъртвеца и едва когато започна да се развиделява, влезе уморено в шатрата, зави се в завивките и заспа. Събуди се след няколко часа и изрисува лицето си с онези цветове и знаци, които означаваха, че не желае да го заговарят. Младите кучета го оставиха на мира. А Харка се изкачи отново на хълма край мъртвеца и докато пред шатрата долу продължаваха да се носят траурните напеви, той стоеше, зареял поглед в безкрая.

— Велико заклинание, какво си всъщност и откъде произлизаш?

НАДБЯГВАНЕ С КОНЕ

Хавандшнта, заклинателят, беше забранил на членовете на Мечата орда да го търсят. Дали той щеше навреме да настигне колоната, или щеше да се забави дни, седмици, месеци, никой не биваше да върви да го търси, така беше наредил той. Мечата орда се подчиняваше на желанието на заклинателя.

Дори съгледвачите не се осмеляваха да излизат на оглед натам, откъдето можеше да се очаква да се появи завръщащият се Хавандшнта.

Пък и никой не беше сериозно загрижен за него. Тъй или иначе Мечата орда беше намерила антилопи и бизони, шатрите бяха богато снабдени с храна и неприятелят не се виждаше никъде. Според съобщението на съгледвачите големият военен бивак на хората на пани отново беше вдигнат и малките групи бойци се бяха завърнали в своите биваци.

Разположилите се край Конския поток дакота и без война, и без да излизат, на голям лов, бяха заети от сутрин до вечер край своите шатри. Жените и девойките, стари и млади, бяха подготвили и наричали бизоновото месо. Те заравяха в земята големи, увити в кожа пакети месо, за да го запазят студено и прясно. Изрязваха ивици месо и ги окачваха да съхнат на изсушени бизонови черва, навързани като въжета за пране. Изпъваха пресните кожи, изстъргваха остатъците от месото по тях и ги приготвяха за щавене. Старите мъже и момчетата дялаха от кости върхове за копията и стрелите, майсторяха лъжици от рогата. Някои бойци подновиха тетивите на лъковете си от новите бизонови жили. Пред шатрата на Матотаупа Унчида, Шешока, Уинона, Харка и Харпстена се занимаваха със същите работи. При това те слушаха песните и гледаха танците на младите бойци насред утъпканата вече от краката на танцуващите поляна пред голямата Съвещателна шатра.