Читать «Харка — синът на вожда» онлайн - страница 43

— Моята плячка ми е скъпа — каза най-после колебливо той. — Оръжието, което уби майка ми и с което аз искам да убивам пани, щом се науча да си служа с него.

— Ще бъде добре да предадеш тайнственото оръжие на Великото заклинание.

Харка преглътна и мина доста време, докато попита:

— По какъв начин, татко?

— Като го предадеш в шатрата на заклинателя.

— Нима ти искаш това от мене, татко?

— Аз не го искам. Питам само: имаш ли сили да надвиеш себе си?

Харка се почувствува изпълнен с гордост.

— Имам сили.

Той се изправи решително, изпълнен с упорство и огорчение. По държането му можеше да се предположи също, че се страхува да не започне да съжалява за взетото решение. Грабна пушката и бързо излезе от бащината типи. Бащата не го задържа.

Когато излезе на открито, момчето видя жените все още да танцуват около забодените на прътовете пресни скалпове. Те не бяха цели, а само малко кожа с кичур коса на върха, полюшваща се от вятъра. Между тях бяха и двата скалпа, плячкосани от Матотаупа — скалповете на главатаря на пани и на неговия най-силен боец.

Харка мина край танцуващите към Заклинателската типи. Щатрата беше затворена, ала той влезе, без да се двоуми.

В шатрата също беше тъмно. С влизането на Харка вътре нахлу и вятърът и отвред се разтракаха разни вещи, които висяха закачени на змийски кожи и бизонови жили. Момчето се спря близо до входа. Нещо в дъното се раздвижи и сянката на слабия, стар Хавандшита излезе напред.

Харка му подаде пушката.

— Това е, което аз, Твърдокаменния Харка Нощното око Убиеца на вълци, принасям в жертва на Великото заклинание — каза той твърдо и сякаш с желание всичко да се свърши по-бързо, Аз казах.

Старият заклинател пое оръжието.

— Това е добре. То принадлежи на Заклинателската шатра, хау.

Харка не изчака да чуе дали Хавандшита ще каже още нешо. Извърна се бързо назад и излезе от шатрата.

Навън жените все още танцуваха. Приличаха на призраци.

Харка не се върна веднага обратно в бащината типи. Изтича към стадото коне. Приятелят му Четан, който беше само леко ранен, трябваше да бъде на пост по това време. Отдалеч вълците виеха срещу изгряващия месец.

Харка се присъедини към Четан и погали жребеца, който не стана нужда да пожертвува, тъй като животното беше необходимо на племето. Конят допря меките си ноздри до бузата на своя млад господар.

Харка не каза нищо, Четан също не каза нищо. И Ала Харка размишляваше. Коня си той не пожертвува, защото сега имаха належаща нужда от него. Плячката си трябваше да пожертвува, ала тя беше оръжие, оръжие, от което врагът се страхуваше. Нима от нея също нямаха нужда? И какво щеше да прави старецът в Заклинателската шатра с нея? Защо той беше настоял да я получи веднага, още през тази нощ, преди Харка да намери някаква възможност да се запознае с нейното устройство? Понякога Харка забелязваше, че в главата му се пораждаха мисли, които го отличаваха от другите момчета и от мъжете. Понякога той се страхуваше или изпитваше едва ли не отвращение сам от себе си, ала не можеше да се откаже да разсъждава и да пита. Какво правеше сега старият заклинател с оръжието? Умееше ли да си служи с него, знаеше ли тайната му? В такъв случай той би имал право над него, защото никой друг не познаваше тайната му. Или може би всяка тайна трябваше да се предаде на Великото заклинание, което мъжът в Заклинателската шатра познаваше най-добре? Ала оръжието беше в ръцете на главатаря на пани, той си беше служил с него, макар че не беше заклинател.