Читать «Харка — синът на вожда» онлайн - страница 42

— Да.

Момчето почувствува гордост. Думите на бащата можеха да означават само едно-че той, Харка, има право да запази оръжието.

— Ти гръмна с него по време на боя.

— Не, то само гръмна — призна Харка истината.

— Това е магия.

— Възможно е, татко. А може би ние просто не умеем да си служим с това оръжие. Ще трябва да намерим някой боец, който умее, та ако ще би и сто дни да яздим, докато намерим такъв учен мъж. Татанка-Йотанка, великият заклинател на племето дакота, сигурно знае тайната на тези оръжия.

— Може и така да е. Ала сега аз искам да те помоля да помислиш върху нещо друго. Вече е късна нощ, но ти все пак трябва да помислиш за това. Или си много уморен?

— Не съм много уморен.

— Харка се окопити.

— Когато едно момче стане на твоите години, Харка Убиецо на вълци, според обичая то трябва да принесе жертва на Великото заклинание.

— Да, татко.

Харка познаваше много добре обичая, за който говореше баща му. Всички по-възрастни другари на момчето вече бяха принесли такава жертва. Харка беше свидетел как Четан, израсъл отрано като твърдо и смело момче, на единадесет години трябваше да принесе в жертва своето любимо куче. Той го беше сторил, без окото му да мигне. Ала Харка знаеше, че Четан беше понесъл много тежко тази жертва, защото обичаше много кучето си. Когато обаче животното лежеше мъртво в една от пещерите на Черните хълмове и хората на племето го чествуваха като вакан, Четан превъзмогна болката си не само външно, но и вътрешно. Всички се гордееха с Четан и Четан сам беше много доволен. За себе си Харка всякога беше вярвал, че ще може да принесе подобна жертва също така спокойно и в края на краищата и със същата вътрешна готовност както по-възрастният си другар. В това отношение Харка никога не се беше съмнявал в себе си.

Ала когато сега отговори на въпроса на баща си с „да“, дълбоко в душата си той се стресна. Тялото му беше преуморено, макар че той не го призна, а и чувствата и мислите му бяха се отпуснали от напрежението и възбудата по време на боя, от мъката по майката. Вътрешно той бе разкъсван от болка и радост от постигнатата победа. Вече беше късно и тъмно и за него би било най-приятно да спеше сега като по-малките си братче и сестриче и да го оставят на спокойствие. Ала той предугаждаше, че баща му иска да му довери нещо именно сега и все още не можеше да разбере защо.

— Твърдокаменни Харка — продължи Матотаупа, — всяко момче жертвува нещо, което му е скъпо, и когато го пожертвува, това е вече подвиг. Ти се би много добре и по този начин помогна на нас, мъжете, ще съумееш да намериш сили и да принесеш жертва, мисля аз.

— Да, татко.

Харка произнесе това „да“ отново звучно и ясно, ала вътрешно силно се измъчваше и главата му започна да бучи.

— Какво ти е най-скъпо, Харка?

— Конят ми, татко.

— От коня ние имаме нужда сега, не можем да се лишим от него. Какво друго ти е също много скъпо, Твърдокаменни Харка?

— Този път Харка се замисля напрегнато. И вече свикна с мисълта, че няма да му се размине именно през тази нощ да пожертвува още нещо.