Читать «Харка — синът на вожда» онлайн - страница 41

Отвън нахлуха в шатрата съвсем други звуци. Те изпълниха помещението и се смесиха с тъжната песен на Унчида. По покритата с трева земя между шатрите равномерно тъпчеха крака, женски гласове пееха монотонна песен. По-младите жени на племето танцуваха край пресните скалпове на убитите пани. Това не беше победен танц, а заклинание. Индианците смятаха, че не са победили неприятеля, докато не се умири духът му. С танца и песента си около скалповете жените трябваше да вселят мир в духовете на неприятелите.

Това и децата знаеха.

Харка, който седеше заедно с по-малките си братче и сестричка край Унчида в тъмната шатра, беше сложил плячкосаното мацаваки напреко върху коленете си и го опипваше. Той мразеше това оръжие, което беше убило майка му и в същото време се чувствуваше свързан с него. Това оръжие трябваше отново да поправи злото, което беше нанесло. С това оръжие той щеше да отмъсти за своята майка. Щеше да убива с него пани. Мъжете с голите черепи и с дръзко стърчащите на върха кичури коса не му се струваха хора. Дакота бяха хора, така си мислеше той. А всички пани бяха все вълци, които те трябваше да убиват.

Харка не искаше да чака да стане боец. Не можеше да чака толкова много години. Той беше взел плячка мацаваки, то принадлежеше нему. Той трябваше да открие тайната на това оръжие и да се научи да борави с него. Кой можеше да му помогне в това? Никой от техния бивак. Дори и баща му не знаеше да си служи с него… Докато Харка размишляваше така, Уинона беше склонила главица върху скута на Унчида, сякаш искаше така да спи. Ала не спеше.

Навън жените продължаваха да танцуват и да пеят. Обредните танци се играят с часове наред.

Матотаупа не беше в своята типи. Може би още обсъждаше заедно с Хавандшита и Летния дъжд дали Мечата орда да продължи пътя си на другия ден и в каква посока.

Стана късно и Харпстена и Уинона най-сетне заспаха. Когато вождът се върна в своята шатра, той завари само Харка буден. Момчето проследи баща си с поглед. На влизане вождът беше оставил чергилата на входа леко открехнати, така че тънък лунен лъч падаше вътре в шатрата. Матотаупа седна сам край незапаленото огнище, натъпка късата си лула и запуши.

Най-после вдигна поглед към Харка. Момчето продължаваше да седи на същото място в дъното на шатрата, беше изправило глава и все още държеше мацаваки напряко върху коленете си. Стойката му беше някак вдървена.

Бащата му кимна да се приближи. Харка остави оръжието съвсем внимателно на пода, защото никога не можеше да бъде сигурен кога то пак ще изгърми ненадейно както по-рано. После пристъпи към баща си.

— Ти днес действува бързо, решително и правилно — похвали вождът най-големия си син.

Харка прие признанието с радост, но и с някаква нова, непривична досега за него сериозност.

— Мацаваки е твоя плячка — продължи вождът.