Читать «Харка — синът на вожда» онлайн - страница 304

Матотаупа си взе секирата и пленникът се възползува от случая да го убеди, че се чувствува поласкан да бъде пленник на такъв велик вожд на племето сиукс-дакота. Вождът отговори:

— Бели човече, това е само играга при нас и момчетата дори са по-сръчни, отколкото възрастните мъже при вас.

Той извика сина си да се приближи, същото онова момче, което бе известило от сивия си жребец за при ближаващата се пощенска кола, и му заповяда да покаже на белия мъж какво умее едно индианско момче. Когато видя момчето, пленникът се разкрещя:

— О, ти ли си, предателю! Познах те! Ти си съгледвачът, който ни предаде. Кожицата ще ти смъкнем, щом само ни дойдат на помощ!

— Та това момче е същото, което игра най-големия „син на лорда“, ако не се лъжа — каза представителят на „Б & Б“, който също така нямаше никакви илюзии като Смит. — Сега вече не се учудвам защо то не искаше да си свали цилиндъра.

— Също така няма защо да се учудваме, че подобно момче не е получило никакво възпитание — забеляза леля Бети, полуизвита встрани, за да могат господата зад нея да чуят думите й.

— Гадна лъжа! — измърмори сърдито Дъглас под носа си.

— Ала той наистина изглеждаше като син на лорд — каза Кейт още по-тихо.

Само Дъглас, който се бе подпрял с лакът на преградата между двете ложи и обърна внимание на забележката на Кейт, я разбра. Той беше недоволен от Кейт, защото изпита малка ревност, ала надви себе си и каза делово:

— Сега той наистина изглежда като син на вожд. На манежа Харка тъкмо в този миг пое бойната секира от баща си и заяви на човека, завързан за кола… на мъчението, че те му отреже още една къдрица.

— Да не съм попаднал сред фризьори — извика разярен нещастният пленник. — Ти, пършиво малко койотче, остави ми на мира къдриците!

Харка отиде на същото място, откъдето Матотаупа бе запратил секирата. Олюлявайки леко горната част на тялото си, момчето подви колене, беше издало единия си крак напред. То размаха още веднъж секирата и после я запрати с въртящо се движение. Секирата полетя ниско над земята, после се издигна нагоре като привлечена от магьоснически жезъл, право нагоре, докато отряза още една къдрица от главата на пленника, и се заби, както при първия удар в кола на мъчението. — Проклет хлапак! — изкрещя пленникът с искрена ярост. — Какви железни нерви! Вожде, махни оттук тая малка жаба! Аз съм голям боец и няма да служа за подигравка на дечурлигата!

— Нека човекът на кола бъде спокоен. Секирата бе хвърлена от моя син и само след няколко лета неговото име ще стане известно в прерията и по целите Скалисти планини. Аз казах, хау!

Когато Харка чу баща си да говори така, за него манежът, зрителите, циркът и градът изчезнаха и той сякаш почувствува бурята, носеща се над безбрежната прерия, препускането на конници и бойния вик на червените мъже. Той знаеше, че тази вечер, която преживяваше сега, ще бъде по-различна от всички останали, ала сега действително усети, че това съвсем различно започна да се проявява. Той не беше вече Хари, артистът, криел дълбоко в себе си своите истински чувства и представи. Той бе станал отново Харка, синът на вожда, които играеше за удоволствие и от хитрост в продълженио на няколко часа една роля пред очите на белите мъже, в тясно сътрудничество с мъжете и жените на дакота, които съдбата бе довяла като него тук на манежа.